34
И се разсъмва… Тръгваме пияни
от въздуха на някоя алея…
с походките на древни християни
пред римската тълпа на Колизея!
И въпреки това — недей повтаря,
че няма по-самотни във всемира…
Меркуцио не свири на китара,
но ни отстъпва своята квартира!
35
О, дворове по-шумни от слугини!
И улици — събрани на площада!
Комини… И комини… И комини…
Ограда… И ограда… И ограда…
Театъра е до съда — съвета,
пожарната, часовника, файтона…
И блясъка на голите дървета
по голите площади на Верона!
36
Понякога страхът ни застъклява!
Тогава най-невзрачната завеса
езика си внезапно раздвоява:
Къде са? Не видяхте ли къде са?
Завесата се блъска във небето,
дърветата и хората — къде е?
Безсрамницата Жулиета де е?
И този стар алкохолик Ромео?
37
И във една от нощите, броени
от двама като сребърни монети,
аз знам — ще се събудят разярени
Монтеки — съюзени с Капулети…
Верона ще изтръпне занемяла
като китара, стъпкана на прага,
и ще прониже дрехата ми бяла
Тибалтовата шпага!
38
Тибалт ще трябва да умре — защото
е страшната ръка на Капулети…
Не искам да повярвам, че живота
и любовта са врагове заклети!
Не искам! И какво, че наранени
са нашите души от много болка! —
Аз ще ти кажа — ние сме родени
да помириме любовта с живота!
© Христо Фотев, „Пристанище”, 1969
Паметникът на Христо Фотев в Бургас
AFISH.BG
