Орхан Памук е роден на 7 юни 1952 г. в Истанбул в семейство с добро обществено положение – баща му е директор на турския клон на IBM. Орхан Памук завършва Робърт колеж, по това време вече средно училище, след което учи архитектура в Истанбулския технически университет. През този период той започва да се занимава основно с писателска дейност. Завършва журналистика в Истанбулския университет през 1977, а от 1985 до 1988 посещава Колумбийския университет в Ню Йорк и Университета на Айова.
През 2005 г. две турски професионални асоциации завеждат наказателно дело срещу Орхан Памук заради негови противоречащи на турското законодателство изявления във връзка с Арменския геноцид от 1915 – 1917 и избиването на 30 000 кюрди от турското правителство. През януари 2006 обвиненията са отхвърлени по процедурни причини.
На 12 октомври 2006 получава Нобеловата награда за литература.
С Умберто Еко
В романите си, представителни за късния постмодернизъм, Памук се опитва да съчетае традициите на европейската литература и османската изящна словесност. Подчертан е интересът му към османската култура, сблъсъкът и взаимодействията между „източно“ и „западно“ са основната тема в „Името ми е червен“ и „Бялата крепост“. Книгите му са преведени на български и се радват на добър прием.
Ето какво споделя нобелистът Памук, относно писателската си работа:
„Въпросът, който ние писателите най-често си задаваме, любимият ни въпрос, е:
„Защо пиша?“
Аз пиша, защото имам вродена нужда да пиша. Аз пиша, защото не мога да върша, каквото вършат всички останали. Аз пиша, защото искам да чета книги като тези, които аз пиша. Аз пиша, защото съм ядосан на всички. Аз пиша, защото обичам по цял ден да стоя в една стая и да пиша. Аз пиша, защото мога да се възползвам от живота само като го променям. Аз пиша, защото искам другите, целият свят, да разбере как сме живели и как продължаваме да живеем в Истанбул, в Турция. Аз пиша, защото обичам миризмата на хартията и мастилото. Аз пиша, защото вярвам в литературата, в изкуството на романа, повече от колкото вярвам в нещо друго. Аз пиша, защото за мен това е навик, това е страст. Аз пиша, защото се страхувам да не изпадна в забвение. Аз пиша, защото харесвам известността и интереса на хората, които писането ми носи. Аз пиша, за да бъда сам. Може би пиша, защото се надявам да разбера защо съм толкова ядосан на всички. Аз пиша, защото искам хората да четат. Аз пиша, защото след като съм започнал роман, есе, страница, искам да я завърша. Аз пиша, защото всички очакват от мен да пиша. Аз пиша, защото имам детинска вяра в безсмъртието на библиотеките и в начина, по който книгите стоят на рафта. Аз пиша, защото е вълнуващо да вземеш всички богатства и прелести на живота и да ги превърнеш в думи. Аз пиша, не за да разкажа една история, а за да изградя една история. Аз пиша, защото искам да избягам от предусещането, че има място, където трябва да отида, но както в съня, не мога напълно да го достигна. Аз пиша, защото никога не съм успявал да бъда щастлив. Аз пиша, за да съм щастлив.”
AFISH.BG
