Родена е на 7 март 1908 г. Изоставена от баща си, а по-късно и от майка си, тя е отгледана от родителите на майка си в най-бедните квартали на Рим. Известно време учи в школа за декламация в академията “Санта Чечилия”. След това започва да участва във кабаретни и вариететни представления в нощни барове.
С Мино Доро в “Бандитът”
Открива я режисьорът Гофредо Алесандрини, който по-късно става неин съпруг. Прави своя дебют в киното през 1933 г.
През 1941 г. изпълнява главната роля в “Ученичката Тереза” на Виторио Де Сика. Снима се в “Рим – открит град” (1945) на Роселини. На екрана актрисата е толкова вулканична, колкото и в живота. Италианците я обожават, Маняни се превръща в символ на силната обикновена жена от народа. Женският й чар, обаче, е забелязан и в друг ракурс.
В “Мама Рома”
Първият й холивудски филм е по сценарий, писан специално за нея от големия й приятел Тенеси Уилямс – “Татуировка с формата на роза” (“Татуираната роза”, 1955 г.). Това е филмът, с който Ана Маняни става първата жена в историята на италианското кино, която печели “Оскар” и “Златен глобус” за най-добра женска роля. Роселини отваря вратите й към голямото кино и за известно време е и неин партньор в живота.
С Марлон Брандо
Тя снима още “Любовта” (1948) на Роселини, “Земята трепери” (1948) на Висконти, “Най-красивата” (1951), “Златната карета” (1953) на Реноар, “Сестра Летиция” (1957), “Дивият вятър” (1958), “Ад сред града” (1959) и други. Един от най-известните ѝ филми е този на Пазолини “Мама Рома” (1962), който я прави световноизвестна звезда. Последният ѝ филм е “Рим” (1972) на Федерико Фелини. На 26 септември 1973 поема към небесната снимачна площадка.
В интервю пред Ориана Фалачи Ана Маняни споделя:
„Вярвам в любовта. Само в така наречената “голяма” любов никога не съм вярвала. Дайте ми пример за голяма любов и ще ви повярвам. Голяма любов не съществува, това са фантазии на измамници. Има само малка любов, която трае по-дълго или по-кратко време. Затова винаги, когато съм обичала някого, не съм вземала това много сериозно. Обичала съм, била съм дяволски ревнива, но съм знаела, че някога ще свърши. А когато свърши – човек малко си поплаква, но после минава. След два-три месеца го срещаш на улицата и ти се струва невероятно, че заради него не си спала и си проливала сълзи… Аз никога не срещнах мъж, чиято личност да бъде способна да надвиши моята. Още не съм намерила някого, който да бъде способен да ме управлява. Невероятно е, но единственият мъж, за когото не плаках с дребни сълзи, беше моят съпруг Гофредо Алесандрини. Единственият, когото безусловно уважавам и на когото съм, колкото и банално да звучи, напълно предана.”
AFISH.BG
