“Мама понякога миришеше на ученически чин. Аз залягах на чина и започвах да го душа. Когато ми домъчнееше за нея. И чаках часът по география – да влезе, да ни разказва за далечни страни. И за животните в тези страни. Аз за животните научих повече от мама и нейните часове по география, отколкото от учителя по биология.
Има такива родители. Като баща ми. Те не създават деца, а жертви. Аз не съм дете на родителите си, а тяхна жертва. Прибират се и късат парче по парче от жертвата. Докато е още жива. Докато животът още тече във вените ми, те ръфат от моето тяло. Не, не от тялото, защото то е цяло. Те ръфат душата. Ако се прибере навреме довечера и тялото ми не е започнало да се прави на заспало още, ще попитам мама. Ще я попитам защо ми ръфат от душицата. Те са създали тялото ми, но душата не е тяхна. Душата ми не принадлежи на тях. Защото те не са богове, за да раздават души на хората. Те са инструменти на Бога само. Бог раздава душите, а моите са решили да си вземат това, което не им е разрешено да взимат.
Изглежда, целият град знаеше какво става вкъщи, само аз нищо, ама нищичко не знаех. Сигурно не знаех нищо, защото моят свят се разпадаше. Светът наоколо си беше същият, само моят се разпадаше. По президентските походки на съучениците ми след училище, насмешливите погледи на съседите, съжалителното и съчувствено кимане на учителите ми по време на изпит разбирах, че нещо става вкъщи. Нещо се случва, без аз да го забележа… Нещо като: „А, бе, ние знаем какъв огън ти се пече на главата. Така, че малко от твоите знания, повече от нашето съжаление – все една петица ще съшием“…
Сякаш и мама бе започнала да ме съжалява и забрави да ми пише оценка тогава, когато не можах да и отговоря. Това бе по-страшно от плесница. Тя един път да се прибере навреме, аз ще я попитам. Не може да не я попитам…
Само веднъж да се прибере навреме.”
Христо Стоянов, “Разпад”
AFISH.BG
