***
Оня син пожар бавно изтля.
Всичко родно май бях позабравил.
Но в мен обич разтвори крила
и скандали реших да не правя.
Бях от бурен градински по-див;
на жени и ракия налитах,
и пиян, и игрив, и бъбрив
си пилеех безмилостно дните.
Искам само при теб да съм днес!
Като вирове златни очите ти
да искрят за мен! И с интерес
за друг никога да не попиташ.
Плавна стъпка и кръшен стан…
Ако знаеше само как може
да обича един хулиган
тръпно предан, и прям, и тревожен!
Бих подминал кръчмарската смрад,
бих захвърлил и свидните стихове
заради тази длан като цвят,
заради това злато в косите ти.
И бих бродил с теб в път скъп и нов
през чужд край, през земя запустяла.
И отрадно бих пял за любов
без зъл нрав, без пиянски скандали.
***
Аз не съм бил още на Босфора.
Не ме питай днес за него ти!
В твоите очи море просторно
зърнах – и там огън син блести.
До Багдад все още не съм носил
с бял керван коприна и къна.
Но склони снага – да те докосна,
да отдъхна върху твойте колена.
Чужд ще ти е гостът отдалече,
щом не те е грижа, че навред
из Русия съм отдавна вече
всеизвестен, всепризнат поет.
В моята душа талянка тътне.
Нощем, при луна, дочувам лай….
Ти, персийко, няма ли да тръгнеш
с мен към оня син, далечен край?
Не от скука аз дойдох при тебе.
Ти – незрима – дълго ме зова.
И с ръце, като криле на лебед,
отдалече ме докосваше едва.
От съдбата аз покой не диря.
Миналото днес не ми тежи.
Ти за своя край под здрач сапфирен
нещо весело ми разкажи.
Заглуши талянката в душата,
упои ме с дъх чаровно свеж,
та за севернячката в повратен
миг да не пламтя в горчив копнеж…
И макар нестигнал до Босфора,
не скърбя, не ме терзае страх –
морските разискрени простори
в твоите очи все пак видях.
***
Казваш: само по гърдите
Саади целувал в мрак.
Потърпи! И може би туй
ще го усвоя с мерак.
Казваш, че са по-приветни
от девойки край Ефрат
всички рози… Но аз друг ред
бих въвел, да бях богат.
Всеки цвят немилостиво
срежа ли, ще знам поне –
няма нищо по-красиво
на света от Шагане!…
С ловък поглед не хитрувай,
няма за мен друг завет –
аз като поет целувам,
щом съм се родил поет!
***
Заздравява старата ми рана –
днес пиянска страст не ме гнети.
В чайната на Техеран ме канят –
чаят там е кипнат от зори.
Чаечерпецо, красив и плещест,
за да славиш чайната, пред мен,
вместо вино, слагаш този вещо
спретнат чай – и парещ, и червен.
Радваш ме, но аз не от учтивост
идвам – мамят розите ти пак.
Не случайно две очи игриви
блеснаха под черния яшмак.
В моята Рус не държим жената
като куче на верига с клуп.
И целувка се харизва благодатно,
а не с подлост или с удар груб.
А на тази тук, за стана кръшен,
и лицето от зора, аз на часа
шал от Хоросан ще й поръчам,
от Шираз килим ще донеса.
Ти наливай мъдро чая крепък.
Истината крие чест и срам.
Вече зная на какво се врекох,
но какво те чака теб не знам.
Не поглеждай строго към вратата.
Има изход друг – за през нощта.
Не случайно днес между цветята
пъргаво яшмака вдигна тя.
***
Шагане, мой живот, Шагане,
там, на север, тревите са влажни,
затова за степта ще разкажа –
за избистреното ширине,
Шагане, мой живот, Шагане.
Там, на север, тревите са влажни
и луната е златна при нас,
и понеже е зноен Шираз
в мен тъга по Рязан се обажда –
там, на север, тревите са влажни?
Затова за степта да разкажа.
Аз за теб съм най-свидният мъж,
с къдри, с цвят на зазреела ръж,
който ти и на сън дириш даже,
затова за степта да разкажа.
За избистреното ширине,
днес по къдрите мои съди ти,
но със смях и с очи дяволити
не мами, да не страдам поне
за избистреното ширине.
Шагане, мой живот, Шагане,
там, на Север, живее момиче,
като теб и то нежно обича
и ме дири сред бяг на коне,
Шагане, мой живот, Шагане.
© Превод от руски: Димитър Горсов
AFISH.BG
