• Начало
  • Цитати
  • Новини
  • Откъс на деня
  • Поезия
  • Кино
  • Музика
  • Книги
  • Изложби
  • Театър
  • Четива
No Result
View All Result
  • Начало
  • Цитати
  • Новини
  • Откъс на деня
  • Поезия
  • Кино
  • Музика
  • Книги
  • Изложби
  • Театър
  • Четива
No Result
View All Result
Afish.bg
No Result
View All Result
Home Книги

“Американка. Помисли си той. В него сега се обаждаше чувство, противоположно на шовинизма..”

afish by afish
27 February 2017
in Книги
0
“Американка. Помисли си той. В него сега се обаждаше чувство, противоположно на шовинизма..”
0
SHARES
4
VIEWS
Share on FacebookShare on Twitter

Ъруин Шоу е американски писател – автор на драматургия, романи и разкази. Творбите му са продадени в над 14 млн. копия. Едно от най-емблематичните му заглавия е „Младите лъвове“, издадено през 1948 г. Първия си роман „Младите лъвове“ Шоу публикува през 1949 г. Вдъхновение за сюжета получава от преживяванията си в Европа по време на Втората световна война. Световна популярност придобива с романите „Богат, беден“ и „Вечер във Византия“.

Шоу е роден на 27.02.1913 г. в Бронкс, Ню Йорк – дете на руски евреи. Неговият по-малък брат Дейвид Шоу (починал през 2007 г.) е именит холивудски продуцент. Малко след раждането на малкия Ъруин, семейството се мести в Бруклин. По-късно, когато влиза в Бруклинския колеж, той променя фамилното си име. Завършва Теория на изкуствата през 1934 г.

„Хляб по водите“, който излиза през 1981 г., е един от последните романи на автора. Той умира три години по-късно в Давос, Швейцария, след тежко боледуване.

Предлагаме ви откъс от романа му „Вечер във Византия“:

„Крейг взе студен душ, за да прогони съня. Въпреки че не беше пил много предишната вечер, имаше чувството, че очите му малко по-бавно проследяваха движенията на главата му. Както обикновено в такива случаи, той се закле да не вкусва алкохол този ден.

Избърса се, без да си прави труд да си суши косата. Прохладната влага освежи главата му. Той се загърна в една от големите бели хавлии от груб плат, оставени в хотела, отиде в хола на апартамента си и поръча закуска по телефона. Беше разхвърлил дрехите си снощи из стаята, докато се разсъбличаше, пиейки последното уиски, преди да си легне, и сега смокингът, колосаната риза и вратовръзката лежаха смачкани на един стол. Чашата, наполовина пълна с уиски, беше покрита с капчици влага. Бутилката до нея беше останала отворена.
Погледна в пощенската кутия от вътрешната страна на вратата. Вътре имаше един брой на „Нис-Матен“ и пакет с писма, препратени от секретарката му от Ню Йорк. Писмо от счетоводителя му, друго от адвоката. Разпозна плика с месечния бюлетин от посредническата кантора сред другите пликове. Хвърли неотворените писма на масата. Ако се съдеше по състоянието на борсата, бюлетинът от посредниците можеше да бъде пълен само с панически вопли. Счетоводителят вероятно му изпращаше неприятни новини за битката, която водеше с данъчното бюро. А писмото на адвоката щеше да го подсети за жена му. Могат да почакат. Не му се искаше да мисли за посредника, счетоводителя, адвоката и жена си още рано сутринта.

Хвърли поглед на първата страница на „Нис-Матен“. В комюнике на телеграфна агенция се съобщаваше за прехвърлянето на нови войски в Камбоджа. Cambodge по френски. До съобщението за Камбоджа имаше снимка на италианска актриса, усмихваща се от терасата на хотел „Карлтън“. Преди няколко години бе спечелила награда в Кан, но тази година, ако се съдеше по усмивката, не хранеше никакви надежди. Имаше също и снимка на президента на Франция Помпиду в Оверн. Цитираха обръщението му към мълчаливото мнозинство на френския народ, в което ги уверяваше, че Франция не е застрашена от революция.

Крейг пусна вестника на земята и, бос, прекоси бялата стая с висок таван, застлана с килим и обзаведена по вкуса на бившата руска аристокрация. Излезе на терасата и се загледа в Средиземно море, което се простираше зад булеварда „Кроазет“. Трите американски десантни кораба, които вчера бяха в залива, си бяха отишли през нощта. Духаше вятър, морето бе посивяло и развълнувано, белееха се „зайчета“. Плажните, работници бяха изравнили пясъка и наредили по плажа надуваемите дюшеци и чадърите. Чадърите, все още неразтворени, трептяха от вятъра. Прибоят неспокойно се блъскаше в брега. Някаква храбра дебелана се къпеше точно пред хотела. Времето се е променило, откакто бях тук за последен път, си помисли той.

Последния път беше през есента, сезонът вече бе свършил. Сиромашко лято, макар че тук никога не е имало бедняци. Златиста мъгла, неярки есенни цветя. Той помнеше Кан с розовите и кехлибареножълти сгради, с градини, наредени край морето. А сега безвкусните жилищни блокове и оранжевите и яркосини слънчобрани по балконите загрозяваха крайбрежието. Градовете се надпреварваха да се самоунищожават.

На вратата се почука.
– Entrez – извика той, без да се обръща, и продължи да наблюдава морето. Не беше необходимо да казва на сервитьора къде да слага масичката. Беше тук от три дни и сервитьорът знаеше навиците му.

Но когато се върна в стаята, там се оказа не сервитьорът, а една девойка. Беше нисичка – горе-долу метър и шестдесет – предположи той неволно. Облечена в сива трикотажна спортна блузка, доста дълга и прекалено широка за нея. Ръкавите, явно предвидени за ръце на баскетболист, бяха навити и разкриваха тънките й, бронзови от загара китки. Блузката висеше почти до коленете над измачканите и избелели сини джинси. Беше обута в сандали. Дългите й кестеняви коси, изрусели на места от слънцето и от солената вода, се спускаха небрежно на сплъстени кичури по плешките й. Имаше тясно лице със заострена брадичка; огромните слънчеви очила, зад които бяха скрити очите й му придаваха загадъчно изражение като на кукумявка. На раменете й висеше италианска кожена торба с катарами, твърде елегантна за нея. Когато го видя, тя някак се приведе. Струваше му се, че ако погледне босите й крака, сигурно ще открие, че не се е мила доста време, поне не със сапун.

Американка. Помисли си той. В него сега се обаждаше чувство, противоположно на шовинизма.

Загърна полите на халата. Нямаше колан – халатът не беше предназначен да среща гости. Разтваряше се и при най-лекото движение.
– Помислих, че е сервитьорът – каза той.
– Боях се да не ви изпусна – каза момичето. Говорът й беше американски, само не беше ясно от кой край.

Ядоса се, че стаята беше в такъв безпорядък. Раздразни го и това, че момичето нахълта така. А той очакваше сервитьора.
– Хората се обаждат по телефона, преди да се качат в стаята – каза той.
– Боях се, че няма да ме приемете, ако бях позвънила.

О, господи, помисли си той. Една от онези.
– А защо не пробвате, госпожице? Слезте долу, кажете името си на портиера, той ще ми позвъни и…
– Но аз вече съм тук. – Тя явно не беше от плахите момичета, които благоговеят пред големите клечки. – Сама ще ви се представя. Казвам се МакКинън. Гейл МакКинън.
– Трябва ли да ви познавам? – В Кан всичко е възможно.
– Не – каза тя.
– Винаги ли се натрапвате така на хората, когато не са облечени и чакат закуска? – Беше му неловко – халатът непрекъснато се разтваряше на най-неподходящо място и той непрекъснато се загръщаше, косата му беше още мокра, по гърдите му сивееха косми, стаята беше разхвърляна.
– Аз дойдох по работа – каза момичето. Тя не направи крачка към него, но и не отстъпи. Просто стоеше и мърдаше пръстите на босите си крака в сандалите.
– Аз също имам работа, госпожице – каза той, усещайки как по челото му се стича вода от косата. – Искам да закуся, да прегледам вестника и да се приготвя за кошмарите през деня на тишина и сам.
– Не бъдете неучтив, господин Крейг. Нямам никакви лоши намерения. Вие действително ли сте сам? – Тя погледна многозначително към вратата на спалнята, която беше леко открехната.
– Драга млада госпожице… – Гласът ми звучи като на деветдесетгодишен старец, си помисли ядосано той.
– Наблюдавам ви от три дни – каза тя. – Никой не е бил с вас. Имам предвид никоя жена. – Докато говореше черните й очила шареха из стаята. Той забеляза, че погледът й се задържа малко по-дълго върху ръкописа на бюрото.
– Каква сте? – попита той. – Детектив?
Момичето се усмихна. Във всеки случай зъбите й блеснаха. Беше невъзможно да се разбере какво изразяваха очите й в този момент.
– Не се безпокойте. Аз съм нещо като журналистка.
– Джеси Крейг не представлява интерес този сезон, госпожице. Мога ли да се сбогувам с вас? – Той направи крачка към вратата, но тя не мръдна.

Почука се и сервитьорът влезе. Носеше на поднос портокалов сок, кафе, кифлички и препечен хляб. В другата ръка държеше сгъваема масичка.
– Bonjour, M’sieur et dame – поздрави той, хвърляйки бърз поглед към момичето. Крейг си помисли: „Французите умеят с един поглед да разсъблекат жената, при това без да променят изражението на лицето си.“ Схващайки какво впечатление ще направи на сервитьора костюмът на момичето, той с мъка потисна у себе си желанието да коригира подозрителния му поглед. Щеше му се направо да му каже: „За бога, бих могъл да намеря нещо по-добро.“
– Помислих, че само една закуска – каза сервитьорът.
– Да, само една – каза Крейг.
– Може би ще се трогнете, господин Крейг, и ще помолите за още една чаша?
Крейг въздъхна и каза:
— Още една чаша, моля. – Цял живот се е подчинявал на етикета, на който майка му го бе учила.
Сервитьорът нагласи масичката и постави два стола.
– Момент – каза той и отиде да вземе втора чаша.
– Седнете, моля, госпожице МакКинън – предложи й Крейг, надявайки се момичето да усети иронията, скрита в подчертано любезния тон.

С едната ръка държеше стола й, а с другата придържаше халата си. Всичко това явно я забавляваше. Поне така изглеждаше, доколкото можеше да се прецени по лицето й, от носа надолу. Тя се отпусна на стола, а торбата остави на пода до себе си.
– А сега, ако позволите – каза той, – ще отида да облека нещо по-подходящо за случая.
Той взе ръкописа от бюрото, пъхна го в чекмеджето (реши да не прибира смокинга и ризата) и влезе в спалнята, като затвори плътно вратата зад себе си. Изсуши косата си и я среса назад, прекара ръка по брадата. Дали да се избръсне? Отказа се. Облече бяла тенисфланелка и сини памучни панталони, на краката си нахлузи мокасини. Хвърли бърз поглед в огледалото. Не хареса бялото на очите си потъмняло до цвета на слонова кост.

Когато се върна в хола, момичето сипваше кафето.

Той мълчаливо изпи портокаловия сок. Момичето сякаш нямаше намерение да си ходи. С колко жени съм сядал досега на закуска с надеждата, че ще мълчат, помисли си той.
– Кифличка? – предложи Крейг.
– Не, благодаря. Закусила съм.
Зае се с препечения хляб, радвайки се, че всичките му зъби са си на място.
– Е – каза момичето, – приятелска атмосфера, нали? Гейл МакКинън и господин

Джеси Крейг в минута на отдих сред бесния водовъртеж на Кан.
– Вижте… – започна той.
– Искате да кажете, че вече мога да ви задавам въпроси?
– Не, искам да кажа, че имам намерение аз да ви задавам въпроси.
– Работя в радиото. На хонорар – каза тя, поднасяйки чашата към устните си. –

Правя петминутни репортажи за някои хора за една агенция, която ги продава на частни радиостанции в Америка.
– За какви хора?
– За интересни хора. Поне агенцията ги счита интересни. – Тя говореше монотонно и бързо, сякаш й бяха омръзнали тези въпроси. – За кинозвезди, режисьори, художници, политици, престъпници, атлети, автомобилни състезатели, дипломати, дезертьори, за хора, които вярват, че хомосексуализмът и марихуаната трябва да се узаконят, за детективи, директори на колежи. Да изброявам ли още?
– Не. – Крейг наблюдаваше как му наливаше кафе. Домакиня!
– Казахте, че сте на хонорар. А през останалото време?
– Опитвам се да пиша интервюта за списанията. Дълбая в душите. Защо се намръщихте?
– Дълбаете в душите… – повтори той.
– Да. Ужасен жаргон. Човек свиква с него. Няма вече да го чуете от устата ми.
– Сутринта не е загубена напразно – отбеляза Крейг.
– Интервюта като тези, които печатат в „Плейбой“. Или като тези на Фалачи, оная, по която стреляха войниците в Мексико.
– Чел съм някои нейни работи. Тя довърши Фелини. Също и Хичкок.
– Може би те сами се довършиха.
– Трябва ли да го разбирам като предупреждение?
– Както желаете.

В това момиче имаше нещо обезпокояващо. Струваше му се, че от него се очакваше не просто интервю, а нещо повече”.

AFISH.BG

afish

afish

категории

  • uncategorized (6)
  • Изложби (350)
  • Интервю (51)
  • Кино (597)
  • Книги (420)
  • Музика (535)
  • Новини (818)
  • Откъс на деня (738)
  • Поезия (658)
  • Театър (198)
  • Цитати (884)
  • Четива (95)
  • За нас
  • За реклама
  • Поверителност
  • За контакт
Съдържанието на този уеб сайт и технологиите, използвани в него, са под закрила на Закона за авторското право и сродните му права. Всички статии, репортажи, интервюта и други текстови, графични и видео материали, публикувани в сайта, са собственост на AFISH.BG, освен ако изрично е посочено друго. Допуска се публикуване на текстови материали само след писмено съгласие на AFISH.BG, посочване на източника и добавяне на линк към www.afish.bg. 
Използването на графични и видео материали, публикувани в сайта, е строго забранено. Нарушителите ще бъдат санкционирани с цялата строгост на закона.  Прочети повече на: https://www.afish.bg/
No Result
View All Result

Welcome Back!

Login to your account below

Forgotten Password?

Retrieve your password

Please enter your username or email address to reset your password.

Log In

Add New Playlist