Ъруин Шоу е американски писател – автор на драматургия, романи и разкази. Творбите му са продадени в над 14 млн. копия. Едно от най-емблематичните му заглавия е „Младите лъвове“, издадено през 1948 г. Първия си роман „Младите лъвове“ Шоу публикува през 1949 г. Вдъхновение за сюжета получава от преживяванията си в Европа по време на Втората световна война. Световна популярност придобива с романите „Богат, беден“ и „Вечер във Византия“.
Шоу е роден на 27.02.1913 г. в Бронкс, Ню Йорк – дете на руски евреи. Неговият по-малък брат Дейвид Шоу (починал през 2007 г.) е именит холивудски продуцент. Малко след раждането на малкия Ъруин, семейството се мести в Бруклин. По-късно, когато влиза в Бруклинския колеж, той променя фамилното си име. Завършва Теория на изкуствата през 1934 г.
„Хляб по водите“, който излиза през 1981 г., е един от последните романи на автора. Той умира три години по-късно в Давос, Швейцария, след тежко боледуване.
Предлагаме ви откъс от романа му „Вечер във Византия“:
„Крейг взе студен душ, за да прогони съня. Въпреки че не беше пил много предишната вечер, имаше чувството, че очите му малко по-бавно проследяваха движенията на главата му. Както обикновено в такива случаи, той се закле да не вкусва алкохол този ден.
Избърса се, без да си прави труд да си суши косата. Прохладната влага освежи главата му. Той се загърна в една от големите бели хавлии от груб плат, оставени в хотела, отиде в хола на апартамента си и поръча закуска по телефона. Беше разхвърлил дрехите си снощи из стаята, докато се разсъбличаше, пиейки последното уиски, преди да си легне, и сега смокингът, колосаната риза и вратовръзката лежаха смачкани на един стол. Чашата, наполовина пълна с уиски, беше покрита с капчици влага. Бутилката до нея беше останала отворена.
Погледна в пощенската кутия от вътрешната страна на вратата. Вътре имаше един брой на „Нис-Матен“ и пакет с писма, препратени от секретарката му от Ню Йорк. Писмо от счетоводителя му, друго от адвоката. Разпозна плика с месечния бюлетин от посредническата кантора сред другите пликове. Хвърли неотворените писма на масата. Ако се съдеше по състоянието на борсата, бюлетинът от посредниците можеше да бъде пълен само с панически вопли. Счетоводителят вероятно му изпращаше неприятни новини за битката, която водеше с данъчното бюро. А писмото на адвоката щеше да го подсети за жена му. Могат да почакат. Не му се искаше да мисли за посредника, счетоводителя, адвоката и жена си още рано сутринта.
Хвърли поглед на първата страница на „Нис-Матен“. В комюнике на телеграфна агенция се съобщаваше за прехвърлянето на нови войски в Камбоджа. Cambodge по френски. До съобщението за Камбоджа имаше снимка на италианска актриса, усмихваща се от терасата на хотел „Карлтън“. Преди няколко години бе спечелила награда в Кан, но тази година, ако се съдеше по усмивката, не хранеше никакви надежди. Имаше също и снимка на президента на Франция Помпиду в Оверн. Цитираха обръщението му към мълчаливото мнозинство на френския народ, в което ги уверяваше, че Франция не е застрашена от революция.
Крейг пусна вестника на земята и, бос, прекоси бялата стая с висок таван, застлана с килим и обзаведена по вкуса на бившата руска аристокрация. Излезе на терасата и се загледа в Средиземно море, което се простираше зад булеварда „Кроазет“. Трите американски десантни кораба, които вчера бяха в залива, си бяха отишли през нощта. Духаше вятър, морето бе посивяло и развълнувано, белееха се „зайчета“. Плажните, работници бяха изравнили пясъка и наредили по плажа надуваемите дюшеци и чадърите. Чадърите, все още неразтворени, трептяха от вятъра. Прибоят неспокойно се блъскаше в брега. Някаква храбра дебелана се къпеше точно пред хотела. Времето се е променило, откакто бях тук за последен път, си помисли той.
Последния път беше през есента, сезонът вече бе свършил. Сиромашко лято, макар че тук никога не е имало бедняци. Златиста мъгла, неярки есенни цветя. Той помнеше Кан с розовите и кехлибареножълти сгради, с градини, наредени край морето. А сега безвкусните жилищни блокове и оранжевите и яркосини слънчобрани по балконите загрозяваха крайбрежието. Градовете се надпреварваха да се самоунищожават.
На вратата се почука.
– Entrez – извика той, без да се обръща, и продължи да наблюдава морето. Не беше необходимо да казва на сервитьора къде да слага масичката. Беше тук от три дни и сервитьорът знаеше навиците му.
Но когато се върна в стаята, там се оказа не сервитьорът, а една девойка. Беше нисичка – горе-долу метър и шестдесет – предположи той неволно. Облечена в сива трикотажна спортна блузка, доста дълга и прекалено широка за нея. Ръкавите, явно предвидени за ръце на баскетболист, бяха навити и разкриваха тънките й, бронзови от загара китки. Блузката висеше почти до коленете над измачканите и избелели сини джинси. Беше обута в сандали. Дългите й кестеняви коси, изрусели на места от слънцето и от солената вода, се спускаха небрежно на сплъстени кичури по плешките й. Имаше тясно лице със заострена брадичка; огромните слънчеви очила, зад които бяха скрити очите й му придаваха загадъчно изражение като на кукумявка. На раменете й висеше италианска кожена торба с катарами, твърде елегантна за нея. Когато го видя, тя някак се приведе. Струваше му се, че ако погледне босите й крака, сигурно ще открие, че не се е мила доста време, поне не със сапун.
Американка. Помисли си той. В него сега се обаждаше чувство, противоположно на шовинизма.
Загърна полите на халата. Нямаше колан – халатът не беше предназначен да среща гости. Разтваряше се и при най-лекото движение.
– Помислих, че е сервитьорът – каза той.
– Боях се да не ви изпусна – каза момичето. Говорът й беше американски, само не беше ясно от кой край.
Ядоса се, че стаята беше в такъв безпорядък. Раздразни го и това, че момичето нахълта така. А той очакваше сервитьора.
– Хората се обаждат по телефона, преди да се качат в стаята – каза той.
– Боях се, че няма да ме приемете, ако бях позвънила.
О, господи, помисли си той. Една от онези.
– А защо не пробвате, госпожице? Слезте долу, кажете името си на портиера, той ще ми позвъни и…
– Но аз вече съм тук. – Тя явно не беше от плахите момичета, които благоговеят пред големите клечки. – Сама ще ви се представя. Казвам се МакКинън. Гейл МакКинън.
– Трябва ли да ви познавам? – В Кан всичко е възможно.
– Не – каза тя.
– Винаги ли се натрапвате така на хората, когато не са облечени и чакат закуска? – Беше му неловко – халатът непрекъснато се разтваряше на най-неподходящо място и той непрекъснато се загръщаше, косата му беше още мокра, по гърдите му сивееха косми, стаята беше разхвърляна.
– Аз дойдох по работа – каза момичето. Тя не направи крачка към него, но и не отстъпи. Просто стоеше и мърдаше пръстите на босите си крака в сандалите.
– Аз също имам работа, госпожице – каза той, усещайки как по челото му се стича вода от косата. – Искам да закуся, да прегледам вестника и да се приготвя за кошмарите през деня на тишина и сам.
– Не бъдете неучтив, господин Крейг. Нямам никакви лоши намерения. Вие действително ли сте сам? – Тя погледна многозначително към вратата на спалнята, която беше леко открехната.
– Драга млада госпожице… – Гласът ми звучи като на деветдесетгодишен старец, си помисли ядосано той.
– Наблюдавам ви от три дни – каза тя. – Никой не е бил с вас. Имам предвид никоя жена. – Докато говореше черните й очила шареха из стаята. Той забеляза, че погледът й се задържа малко по-дълго върху ръкописа на бюрото.
– Каква сте? – попита той. – Детектив?
Момичето се усмихна. Във всеки случай зъбите й блеснаха. Беше невъзможно да се разбере какво изразяваха очите й в този момент.
– Не се безпокойте. Аз съм нещо като журналистка.
– Джеси Крейг не представлява интерес този сезон, госпожице. Мога ли да се сбогувам с вас? – Той направи крачка към вратата, но тя не мръдна.
Почука се и сервитьорът влезе. Носеше на поднос портокалов сок, кафе, кифлички и препечен хляб. В другата ръка държеше сгъваема масичка.
– Bonjour, M’sieur et dame – поздрави той, хвърляйки бърз поглед към момичето. Крейг си помисли: „Французите умеят с един поглед да разсъблекат жената, при това без да променят изражението на лицето си.“ Схващайки какво впечатление ще направи на сервитьора костюмът на момичето, той с мъка потисна у себе си желанието да коригира подозрителния му поглед. Щеше му се направо да му каже: „За бога, бих могъл да намеря нещо по-добро.“
– Помислих, че само една закуска – каза сервитьорът.
– Да, само една – каза Крейг.
– Може би ще се трогнете, господин Крейг, и ще помолите за още една чаша?
Крейг въздъхна и каза:
— Още една чаша, моля. – Цял живот се е подчинявал на етикета, на който майка му го бе учила.
Сервитьорът нагласи масичката и постави два стола.
– Момент – каза той и отиде да вземе втора чаша.
– Седнете, моля, госпожице МакКинън – предложи й Крейг, надявайки се момичето да усети иронията, скрита в подчертано любезния тон.
С едната ръка държеше стола й, а с другата придържаше халата си. Всичко това явно я забавляваше. Поне така изглеждаше, доколкото можеше да се прецени по лицето й, от носа надолу. Тя се отпусна на стола, а торбата остави на пода до себе си.
– А сега, ако позволите – каза той, – ще отида да облека нещо по-подходящо за случая.
Той взе ръкописа от бюрото, пъхна го в чекмеджето (реши да не прибира смокинга и ризата) и влезе в спалнята, като затвори плътно вратата зад себе си. Изсуши косата си и я среса назад, прекара ръка по брадата. Дали да се избръсне? Отказа се. Облече бяла тенисфланелка и сини памучни панталони, на краката си нахлузи мокасини. Хвърли бърз поглед в огледалото. Не хареса бялото на очите си потъмняло до цвета на слонова кост.
Когато се върна в хола, момичето сипваше кафето.
Той мълчаливо изпи портокаловия сок. Момичето сякаш нямаше намерение да си ходи. С колко жени съм сядал досега на закуска с надеждата, че ще мълчат, помисли си той.
– Кифличка? – предложи Крейг.
– Не, благодаря. Закусила съм.
Зае се с препечения хляб, радвайки се, че всичките му зъби са си на място.
– Е – каза момичето, – приятелска атмосфера, нали? Гейл МакКинън и господин
Джеси Крейг в минута на отдих сред бесния водовъртеж на Кан.
– Вижте… – започна той.
– Искате да кажете, че вече мога да ви задавам въпроси?
– Не, искам да кажа, че имам намерение аз да ви задавам въпроси.
– Работя в радиото. На хонорар – каза тя, поднасяйки чашата към устните си. –
Правя петминутни репортажи за някои хора за една агенция, която ги продава на частни радиостанции в Америка.
– За какви хора?
– За интересни хора. Поне агенцията ги счита интересни. – Тя говореше монотонно и бързо, сякаш й бяха омръзнали тези въпроси. – За кинозвезди, режисьори, художници, политици, престъпници, атлети, автомобилни състезатели, дипломати, дезертьори, за хора, които вярват, че хомосексуализмът и марихуаната трябва да се узаконят, за детективи, директори на колежи. Да изброявам ли още?
– Не. – Крейг наблюдаваше как му наливаше кафе. Домакиня!
– Казахте, че сте на хонорар. А през останалото време?
– Опитвам се да пиша интервюта за списанията. Дълбая в душите. Защо се намръщихте?
– Дълбаете в душите… – повтори той.
– Да. Ужасен жаргон. Човек свиква с него. Няма вече да го чуете от устата ми.
– Сутринта не е загубена напразно – отбеляза Крейг.
– Интервюта като тези, които печатат в „Плейбой“. Или като тези на Фалачи, оная, по която стреляха войниците в Мексико.
– Чел съм някои нейни работи. Тя довърши Фелини. Също и Хичкок.
– Може би те сами се довършиха.
– Трябва ли да го разбирам като предупреждение?
– Както желаете.
В това момиче имаше нещо обезпокояващо. Струваше му се, че от него се очакваше не просто интервю, а нещо повече”.
AFISH.BG
