Виктор Юго го нарича „невръстен Шекспир”, макар че приживе няма издадена стихосбирка и не е разпознаван като поет, а само като търговец на оръжие. Роден е на 20 октомври 1854 година в Шарлевил, Франция, и цялото си творчество създава между 15 и 19-годишна възраст. Той е Артюр Рембо – момчето бунтар на поезията на 19-ти век.
Юношеството му е тежко. Баща му – морският капитан Фредерик Рембо напуска семейството, а майка му Виали Кюиф едва свързва двата края и издържа четирите си деца. Артюр мечтае да живее в Париж и скоро успява да иде в града на неограничените възможности. Той изпраща едно от най-известните си стихотворения „Пияният кораб” на Пол Верлен, който от своя страна му праща еднопосочен билет за Париж. Великият френски поет приютява, издържа и помага на Рембо да влезе в средите на парижката бохема. Верлен е женен за 17-годишната и бременна Матилда Мауте, но двамата с Артюр имат бурна и хаотична връзка, за която отричат да преминава границите на приличието. Интересна екранизация на познанството между Верлен и Рембо е филмът „Пълно затъмнение” (“Total Eclipse”) с Леонардо ди Каприо и Дейвид Тюлис.
Рембо и Верлен злоупотребяват с абсент и хашиш, а Рембо спира да пише и започва безделнически живот. “Моралността е слабост на ума” и “Животът е фарс, който всеки е принуден да изпълнява”, твърди той. След пиянска свада през 1873 год. Верлен прострелва Рембо в ръката. Следва затвор за по-възрастния поет, а за Рембо – нова връзка. През 1874 г. той се сближава с Жерменом Нуво и няколко месеца живеят заедно в Англия. После Артюр започва живот на безкрайни странствания в държави от три континента – посещава Дания и Швеция през 1877, а през 1878 работи в Кипър за френска фирма. През 1879 г. Артюр се завръща в родния си град, където помага на свои роднини във фермата им.
Рембо се занимава с всичко друго, но не и с литература. През 1891 г. е намерен тумор в десния му крак, в резултат на което е парализиран, а кракът му – ампутиран. Умира на 10 ноември 1891 г. само на 37 години. Първоначалната диагноза е артрит, но след ампутацията на крака му става ясно, че е бил болен рак.
В литературата Рембо бива оценен едва десетилетия по-късно. Смята се, че е един от най-талантливите продължители на някои от поетическите принципи на Бодлер.
Представяме ви избрани цитати на поета:
„Ако вярвам, че съм в ада, значи съм.“
„Никога не бих могъл да изхвърля любовта през прозореца.“
„Моят бог беше нещастието.“
„Моралността е слабостта на ума.“
„Поетът се превръща в ясновидец в дългия, обширен и болезнен път на чувствата.“
„Сатана, клоун такъв, искаш да ме изкушиш със своя чар!“
„На седемнадесет човек е само млад.“
„Любов… няма такова нещо. Това, което събира семействата, е глупост, егоизъм или страх. Но не и любов. Тя не съществува. Има интерес, привързаност, базирана на личностна печалба, самодоволство. Но не и любов.“
„Безсмислена младеж, поробена от всичко? Като бях твърде чувствителен, аз похабих живота си.“
Да си припомним поемата му „Пияният кораб”:
“Слизах сам по реки, в свойта дрямка блажени –
индианци гребците нападнаха с вой
и на стълбове цветни за живи мишени
ги привързаха голи в пламтящия зной.
Безразлично ми беше кой с мен продължава
с едро фландърско жито, с английски памук
и поех, щом се свърши дивашката врява,
все едно накъде – по-далече от тук.
Всеки прилив и отлив ме дърпа и блъска,
тая зима бях трескаво глухо дете,
полуострови чакаха с ужас развръзка–
по-величествен хаос не помнеха те.
Свобода, от стихиите благословена!
По вълните – смъртта, казват, дебнела в тях –
като тапа се мятах без страх десет дена,
заслепен, и окото на фар не видях.
В моя трюм се просмука вода, заклокочи –
сок от кисела ябълка в детски зъби –
и разплискани сини вина, и бълвочи
тя изми, и кормилото с трясък изби.
Потопих се сред тази безкрайна Поема
на морето, изяло лазура зелен –
в млечен сок и звезди: там към трюма поема
всеки срещнат удавник – щастлив и вглъбен.
Там, където на тласъци сводът кърви, но
потъмнява, умре ли горещия ден,
по-стихийна от дарба, по-силна от вино
кипва с бяс любовта – сок отровно червен.
Виждах как между облаци огън прескача,
а в зори – сред парцали сребро – синева
като ято подплашени гълъби в здрача.
Би излъгал човек, че е виждал това!
Гледах слънцето – в спазми от ужас мистичен,
над водите разляло лилави петна,
многогласни и бурни – хор в театър античен –
се надигаха тежко вълна след вълна.
Аз жадувах за нощ, цяла в сняг и зелена,
за целувка по мокрите морски очи,
бликащ сок, а от фосфора – песен стаена,
в утринта синьо-жълто пред мен да звучи.
Аз бълнувах как морската дива стихия –
пощръкляла чарда – свойто гърло дере,
без да знам, че в сияйния крак на Мария
си разбива муцуната всяко море.
Ах, една ли Флорида реши да ме слиса:
сред цветята – очи на пантери – народ
с гладка кожа в небесни дъги, те юзди са
над морето – зелени табуни през брод.
Гледах, дишат блатата – кошове огромни,
гние в зноя в тръстиките Левиатан,
а прибоят, додето човек се опомни,
прекатурваше всичко, от смерч разлюлян.
Глеч, сребристи слънца сред небесна жарава
и лагуни, където на клон оголял
с дървеници гигантска змия се сражава
и се свлича разкъсана в топлата кал.
Бих показал с възторг чудеса на децата,
как вълни –златни рибки – запяват край мен,
как цветя като пяна водата подмята
и политам, от вятъра в миг окрилен…
А на зони и полюси жертва – морето
ме люлее със стона на всяка вълна,
щом с цветята си с жълти смукала ме спре то…
Коленичех тогава – по-слаб от жена.
Цял нацвъкан от птици свадливи и дръзки –
русооки глупаци, поели на път, –
аз разтварях обятия, задъхал се в пръски,
и удавници влизаха нощем да спят.
Но аз, кораб възлязъл по водните стълби
сред звездите, разбъркани от ураган –
ни Ханзейския флот, ни монитор могъл би
да спаси моя скелет, от пяна пиян –
аз – лилава мъгла върху мен още свети –
като зид свода огнен пробивал със стон,
в трюма взел конфитюр за добрите поети
от лазурни сополи и слънчев планктон,
луд, от морските кончета хукнал да бяга,
аз, дъска от луната в петна стеарин
(денем юли събаряше свода с тояга
и се сцеждаше в дупките ултрамарин),
аз, разтърсван за миг, щом в морето унило
Маелщром се замята, от страсти обзет,
аз, предтечата вечен на синьо мъртвило,
зажаднях за Европа с прогнил парапет.
Всички острови, звездните архипелази
са за скитника, който върви ден и нощ –
и нима ти ще спиш в ясна нощ като тази,
в мрака с рой златни птици, о, бъдеща Мощ!
Стига плачове! Всяка луна е ужасна,
всяко слънце – горчиво, додето умре.
Любовта в сладки спазми защо ли ме тласна…
Разтвори се, мой трюм! Погълни ме, море!
Европейска вода – черна локва това е,
край която, приклекнало в здрача студен
с книжно корабче бедно дете си играе
и изпраща с тъга отлетелия ден.
Аз не мога, море, люшкан в твойта умора
пак спокоен да гледам – недей ме мъчи!–
ни търговските флагове, горди в простора,
ни брега, в мене впил ужасени очи.”
AFISH.BG
