Акад. Антон Дончев е роден на 14 септември 1930 г. в Бургас. Родителите му са пощенски служители, семейството се мести от град в град и той не може да си спомни и да нарече свой роден дом нито едно жилище. Но опознава все нови селища – край морето, в равнините и в планината, и среща нови хора. Като юноша преживява бомбардировките на София и бягството на столичани. Когато бащата се пенсионира, семейството се установява във Велико Търново, столица на Второто българско царство, в столетна къща, паметник на културата. В нея баба Сребра, майка на майката на писателя, която не умее да чете и пише, от сутрин до вечер пее народни песни. (Баба Сребра е описана със собственото си име в романа „Време разделно“.)
Започва да пише стихове още щом научава буквите, но публикува първата си книга едва на 25 години, и то в съавторство. Написва научнофантастична повест на 12 години и съвременен роман – за своя живот и за съучениците си, на 15 години.
Антон Дончев завършва гимназия във Велико Търново и право в Юридическия факултет на Софийския университет. Докато учи, работи по строежа на шосета и железопътни линии. Връща се при родителите си и работи само няколко месеца в Окръжния съд, но се отказва, обезкуражен от правосъдието.
Първата самостоятелна книга на писателя бива отхвърлена от издателите като „художествено несъстоятелна“ и „поради липса на литературни качества“. Почти три години авторът, който живее в провинцията, трябва да пътува до издателството в София, затъва в дългове, разболява се и моли да прочетат книгата му. Когато романът „Сказание за времето на Самуила“ излиза, той получава наградата за най-добър роман на годината на Съюза на българските писатели. Досега от книгата – в 12 издания, в един и два тома, вече са продадени повече от 500 000 екземпляра.
През 1963 г. Антон Дончев написва романа „Време разделно“. За почти петдесет години книгата има неустановен брой издания на български език – повече от 30 издания, в тираж от около 1 050 000 екземпляра, и е преведена на повече от 30 езика. Обемът на отзивите за романа на български език и на чужди езици значително надминава страниците на книгата.
След публикуването на „Време разделно“ в продължение на повече от двадесет години авторът работи с киното и телевизията, като се опитва да запознае зрителите по света с участието и дела на българите в решаването на световните проблеми. Той си сътрудничи с Карло Понти, Дино де Лаурентис, „Парамаунт“, Ай Си Ем, „Колумбия“ и „Сони пикчърз“, със световноизвестни продуценти, сценаристи и режисьори – италианци, американци, французи, немци и руснаци – при реализирането в големи международни филмови продукции на български теми.
През 1968 г. Генералният секретар на Обединените нации У Тан кани Антон Дончев на вечеря в Ню Йорк. Авторът не получава поканата. Същата година Ървинг Стоун предлага и номинира романа „Време разделно“ за наградата „Най-добър исторически роман, издаден в САЩ“. Със специално решение на журито романът е допуснат до конкурса, защото наградата се дава само на американски автори. Съюзът на българските писатели скрива поканата и авторът е принуден да откаже пътуването в Ню Йорк, „защото е зает в Европа“. Това довежда до разрив с американския му издател. Незнайно кой проваля отиването на автора в Лондон, за да присъства на премиерата на „Време разделно“. Българска делегация пристига в Рим, за да подпише договор за производството на филм по сценарий на Антон Дончев, но получава телеграма от правителството да се върне в София. „Подателят на телеграмата не е открит“. Ричард Бъртън иска да играе във филм по сценарий на Антон Дончев. Отказват му.
Антон Дончев е автор на сценариите на няколко игрални филма и на сценариите на телевизионни сериали, три от които международни. Той е работил като редактор и сценарист в киното и телевизията – в България и чужбина. Написал е книги за деца, стотици разкази, репортажи и статии, преведени на десетки езици. Давал е многобройни интервюта за печата у нас и в чужбина, както и за български и чужди телевизии. За творчеството му са публикувани няколко книги и са заснети два документални филма.
Учредил е две стипендии „Време разделно“ за студенти от Родопите по история и българска литература. Със стипендиите се разпорежда Международната фондация „Св. Св. Кирил и Методий“.
Представяме ви избрани цитати на Антон Дончев:
“Усетиш ли сянката на страха, трябва да намериш пропаст и да застанеш с гръб към нея така, че сянката да падне в пропастта. Ако успееш да стъпиш на самия ръб, ще откъснеш цялата сянка. Ако си далеч, колкото остане, ще те мъчи. Но сянката може да те повлече в пропастта, то ще рече, че съдбата ти е сложена на везни – от едната страна ти, от другата страхът ти. Ако страхът ти е по-тежък от тебе, защо вечно да трепериш?
Опипах добре скалистия бряг – все пак и в лудостта не вреди човек да е предпазлив. Пристъпих заднишком и увиснах с пети над пропастта. Страхът падна от гърба ми. Още веднъж, след пет години, щях да застана на ръба на друга пропаст и да оцелея.” – „Земетръс“
“Когато отчаяние залее сърцето ти, вдигни поглед към небето. Там винаги летят птици. И помни, че една от тях носи благата вест.”
“Ако човечеството започне да подрежда някакъв пантеон на представители на човечеството, българите ще дадат Левски. Но това не е едно съкровище, което да се вади по празници – кога роден, кога обесен, да се излъска и след това да се прибере в раклите или не дай Боже да се зарови в земята, за да не го откраднат. Левски е огън, а огъня трябва да гори. Този символ на човечността е оставен на България да го пази. Българите всъщност пазят едно световно съкровище. Как сме го опазили? Как да обясним на хората, че ние посягаме на честта и достойнството на България. Ако трябва да го пазим, ние трябва да обясним на всяко дете, че Левски се ражда с него.”
„– Хайде, сине, да ме носиш – рече му баба Сребра.
– Как искаш да те нося, бабо? На рамене, на гръб или на ръце? И къде да те нося? – през сълзи рече Горан.
– При юруците, сине. А искам да ме носиш на ръце, до сърцето си, както тебе те е носила майка ти – до девет месеца на сърце, до три години на ръце – отвърна му бабата.
– До сто години ще те нося, бабо – рече Горан и заплака, по-силно. – Бъди ми майка, моята е умряла.
– Малко искаш да ме носиш, сине, защото до сто години ми остава още една – рече и се засмя баба Сребра с беззъбата си уста.“ – „Време разделно“
“Няма човек, който да обгърне Родопа с един поглед. Няма връх, на който да се изкачиш, та да я познаеш с един поглед. Трябва да я извървиш и да я изстрадаш, та после да я събереш в сърцето си и да я погледнеш – ала трябва да имаш сърце на орел.
Не можеш да видиш Родопа с очите си, трябва да я видиш със сърцето си. Със … затворени очи, в себе си.” – „Време разделно“
“Манол тихо му отговори:
– Сине, ти си виждал крепост. Светът е разделен от огромна крепостна стена. От край до край. Вътре в крепостта седят хора, а отвън налита злото. Всеки човек стои между два зъбера и пази една крачка стена. Не зная, може да има големи хора, пълководци, които пазят сто зъбера. Може да има един голям пълководец, който знае какво става по цялата стена. Аз виждам моята крачка. И зная, че трябва нея да защитавам. Ако аз не я защитя, кой ще я защити? И ти трябва да се биеш. Всеки пред себе си. Не знаеш какво става наоколо, в съседната крачка. Не виждаш. Гледаш само пред себе си и удряш ръцете и лицата на злите хора, които искат да се изкачат на стената. Може би тъкмо при твоята врата злото се надява да пробие. Ти трябва да се биеш и нито за миг да не отстъпваш от зъбера си, да не се утешаваш, че след миг ще се върнеш на него. Мръднеш ли, злото ще влезе. И когато умреш, твоето тяло да запречи вратите между двата зъбера.
Тъмницата мълчеше.
Тогава оттатък детският глас запита:
– Татко, какво е зло?
Мълчание. И после – Маноловият глас:
– Зло е това, което разделя хората.
И след малко:
– Добрите хора.
Станах и си отидох. Манол ми отговори.
Отдясно камък, отляво камък и по средата – ти. Да, на вратата е застанал всеки от нас, всеки пази врата, през която може да влезе злото. Аз бях опразнил своята и сега се връщах на нея.” – „Време разделно“
Биографична справка – antondonchev.com
AFISH.BG