Има четива, които от десетилетия не излизат от учебниците и от списъците с книги, препоръчвани на децата за прочит през лятната ваканция. Едва ли има българин, който в невръстна възраст да не е плакал от историята на малкото лястовиче от „Майчина сълза”. Или да не се смял с приключенията на маймунката от „Тошко Африкански”. И, разбира се, с народните приказки, събрани и преразказани сладкодумно от Ангел Каралийчев. Един от най-любимите български детски писатели и преводачи е роден на днешния ден, 21 август, през 1902 г.
Той идва на бял свят в бедно семейство в Стражица, Великотърновско. Чак не е за вярване, че при неграмотна майка и брулен от живота баща в дом, в който има само две книги (Песнопойка от Славейков и историята на Александър Македонски), ще порасне благоговеещ над красивото слово син. Дължим появата му като писател първо на неговия учител Константин Кръстев, който забелязва дарбата на детето да разказва и любопитството му за нови знания. Именно той започва да дава на Ангел книги, да го насърчава да чете и пише.
Едва на 17, Каралийчев вече е сътрудник на русенското сп. „Ученическа мисъл”. Следва химия в СУ „Св. Климент Охридски”, но продължава да пише – тогава се ражда първата му стихосбирка „Ръж”. А когато негов близък приятел умира от туберкулоза, зарязва завинаги точната наука и се отдава на литературата. Не на друг, а на Ран Босилек дължи интереса си към писането за деца.
Каралийчев често се среща на живо с малките си читатели и им разказва своите истории. Случва се те да го питат има ли деца, а той, натъжен, въздъхва: „Да, имам! Всички български деца са мои деца!” Съдбата го лишава и от сина, месеци след раждането му, и от дъщерята, починала едва на две години. На нея посвещава детската повест „Ането.”
Ангел Каралийчев си отива от този свят на 15 декември 1972 г. в София, оставяйки богато литературно наследство. През 1974 г. неговият сборник с разкази „Приказен свят” печели световно отличие за детска литература – Почетна грамота на името на Ханс Кристиян Андерсен от Международния съвет за детско-юношеска литература (IBBY).
В деня на 114-годишнината от рождението на Ангел Каралийчев си спомняме за него с разказа „Майчина сълза”:
„Заромоля дребен есенен дъждец. Жълтият листак в градината светна. Големите гроздови зърна под лозницата набъбнаха и кожицата им взе да се пука. Наведе моравото димитровче цветове над търкулнатото в шумата пукнато гърне.
Сви се малкото птиче лястовиче в дъното на гърнето и затрепери от студ и мъка. Всички си отидоха. Отлетяха на юг неговите две сестричета. Изгуби се майчицата му в топлите страни. Кой ще го стопли в тая дъждовна нощ?
Оставиха го само в дъното на гърнето, защото беше сакато и не можеше да лети. През лятото избухна пожар в къщата, под чиято стряха майка му беше свила гнездо. Докато старата лястовичка смогна да грабне рожбата си от огъня, един въглен падна в гнездото и парна лястовичето по дясното крило. Голото пиле примря от болка. Когато се свести, то видя, че се намира в ново гнездо, а над него седи майка му с клюмнала глава. Най-напред се опита да раздвижи крилца, но не можа, защото дясното, изгореното крило беше изсъхнало.
Търкулна се лятото. Потъмняха гроздовите зърна. Пукнаха се пъпките на димитровчетата в градината. Почнаха да се събират лястовичките по телеграфните жици. Те се готвеха за път. Жиците заприличаха на броеници.
Една сутрин старата лястовичка смъкна своята саката рожба в градината и рече:
– Мило дете, ние днес ще заминем на юг. Ти не можеш да летиш. Затуй ще останеш тука, ето в онуй гърне съм ти нагласила мека перушина. Там ще лежиш. А когато огладнееш, излез навън и си клъвни нещо. Цялата градина е зарината с плод. Виж какво хубаво димитровче е склонило чело над входа на гърнето. Ти не тъгувай. Напролет ние пак ще се върнем.
– Благодаря, майчице, дето си се погрижила за мене! – промълви сакатото и за да скрие сълзите си, навря главица под крилото на майка си и притихна.
Всички си отидоха. Занизаха се мрачни дни. Заваля дребен дъждец. Наквасеното димитровче тежко отпусна цвят над гърнето. Една дъждовна капка се търкулна по най-долния листец на цвета и се нагласи да падне.
– Ах, колко съм уморена! – въздъхна тя.
– Откъде идеш? – попита любопитно лястовичето.
– Остави се. Голям път изминах. Ида от Великия океан. Там се родих. Аз не съм дъждовна капка: аз съм Сълза.
– Сълза ли? Каква сълза? – надигна се тревожно лястовичето.
– Майчина. Историята на моя живот е къса. Преди девет дена уморена и насълзена лястовичка кацна върху мачтата на един голям океански параход. Аз стоях в дясното око на кахърната птичка. Океанът ревеше. Духаше силен вятър. С немощен глас продума лястовичката на вятъра:
– Братко ветре, когато ходиш над света, ако минеш през България, отбий се при моето сиротно пиле и му кажи да се пази от черния котак, който се върти в градината. Забравих да поръчам на рожбата си, когато тръгвах. Кажи му още, че моето сърце изсъхна от мъка.
– Къде е твоето лястовиче? – попита вятърът.
– Оставих го в едно пукнато гърне, търкулнато, в градината, където цъфтят морави димитровчета.
Додето изрече тия думи старата лястовичка, аз се отроних от окото й. Вятърът ме грабна и ме понесе над света. Девет дена летях. Ето сега паднах на туй цвете. Колко съм уморена! Искам да капна и заспя.
Сърцето на сакатото лястовиче се обърна. Стана бърже, отвори човка и пое отмалялата майчина сълза.
– Благодаря ти, майчице! – прошепна то, легна си в перушината и заспа, затоплено от сълзата, сякаш беше под майчините си криле.”
AFISH.BG
