Не, Андреа Камилери не обича толкова много главния герой от криминалните си романи. Много повече цени персонажите от историческите си разкази като “Сицилианската опера”, където delegato (несръчно превеждаме като “комисарят”) “би могъл да е нещо като дядо на Монталбано”, както казва Камилери.
Изобщо сицилианският писател съвсем не иска да бъде смятан за автор на криминални романи. За доказателство е написал пиранделовския роман “Размененият син”, който е успял да насити с не по-малко напрежение. Но дори да беше написал скучна книга, нищо не би се променило: Андреа Камилери е бащата на Салво Монталбано и затова го обичат милиони читатели в Италия и по целия свят. И не му се сърдят, което е чудно в съвременна Италия, намираща се под политическото и културно влияние на Берлускони, че продължава да мисли и избира лявото, и че по-рано дори е бил член на комунистическата партия. Затова пък Монталбано е прекалено симпатичен и като единак е освободен от колективни нападки.
Сега Камилери си отмъщава. Монталбано започва да поостарява. Литературно необикновено образованият комисар от градчето Вигата на сицилианското крайбрежие беше в пет последователни книги любимец на жените – на което той се радваше, без да го използва. Стигаха му редките срещи с отдавнашната му годеница Ливия, която живее в далечната Генуа. Всекидневието на един комисар, това знае всеки читател на криминални романи, е свързано с лишения. В книгата “L`odere della notte” (Мирисът на нощна) Салво Монталбано допълнително бива конфронтиран с една горчива истина. Когато иска да се срещне с млада, красива свидетелка – “тип Марлене Дитрих като в “Синия Ангел” – тя най-напред отказва, загрижена за репутацията си. После й хрумва: “Всъщност, с вас няма опасност.” Защо, пита Монталбано. “Защото можете да ми бъдете баща.” По-добре да му бяха ударили кроше, коментира авторът чувствата на протежето си.
Снимка – siciliajournal.it
САМО ДА НЕ СВЪРШИ КАТО МЕГРЕ
Андреа Камилери казва, че не иска Монталбано да свърши като Мегре. Сименон започнал през 1928 година с първия си разказ и писал нови разкази до смъртта си през осемдесетте години. Но през всички тези десетилетия, дори след войни, катастрофи и компютърни революции, Мегре си остава същият. Монталбано, който е роден около 1950, става с всеки роман малко по-стар. “Един ден ще излезе в пенсия”, казва Андреа Камилери, “и това ще ме изпълни с удовлетворение”.
Тогава ще бъдат двама. Защото самият Андреа Камилери, shooting star на италианската литературна сцена от деветдесетте години, би могъл отдавна да живее от пенсията си. Театралният режисьор, драматург и телевизионен продуцент навърши миналия септември 76 години.
Преди двайсет години издателката Елвира Селерио от Палермо, която се запознала с Камилери чрез Леонардо Шаша, издава романа му “Ловен сезон”. Вид исторически криминален роман, където за първи път се появява въображаемото градче Вигата, което прилича изненадващо много на Порто Емпедокле при Агригент, където през 1925 е роден авторът.
В “Ловен сезон” Камилери разказва леко и остроумно история за последиците от обединението на Италия и отражението му в дълбокия юг на страната. Две години по-късно Камилери кара полицейския комисар от Вигата да напусне анонимността си, за да започне да разказва за настоящето. За малките и големи слабости на хората, за драмите на любов, секс и изневяра, непрозрачността на институциите и политиката, както и за съвсем нескритата власт на мафията.
Монталбано до своя създател; Снимка – corriere.it
АДЪТ СЕ РАЗИГРАВА В БАР “АЛБАНЕЗЕ”
През осемдесетте години Камилери, който от края на войната живее в Рим, сам става свидетел в Порто Емпедокле на отмъщение с шест убити при едно посещение на бар “Албанезе”, “където исках да пия уиски. Влизам вътре и срещам мъж, когото познавах външно, и той ме кани на масата си. Казвам само един момент, ще взема нещо за пиене. И изведнъж се разразява адът. Бяха може би трийсет до четирийсет секунди, но ми се сториха цяла безкрайност.”
По-късно Камилери разбира, че това е бил един от първите сблъсъци за надмощие между старата аграрна мафия и младата, безпощадна индустриална мафия. Във всеки случай мъжът на масата и двамата му придружители били надупчени от картечните откоси, както и тримата пазачи пред вратата. “Ранените крещяха”, разказва Камилери, на когото само по чудо не паднал и косъм от главата, “и не беше за вярване, но единственото, което можех да мисля, което съвсем механично виждах, беше, че действителността на тази сцена е много по-неубедителна от това, което бях гледал в безброй много американски филми. Погледни кръвта, казах си, колко е тъмна. И уличният прах, как заличава всички цветове.”
ЛИТЕРАТУРАТА ПОМАГА ДА СЕ РАЗНИЩВАТ СЛУЧАИТЕ
Като режисьор той вероятно би режисирал по-добре това безразборно стреляне. Като писател отказва да приравнява в романите си Сицилия с мафията. Иначе не би могло и да бъде. От човек, който е роден на същия бряг като Луиджи Пирандело (1867-1936) или Леонардо Шаша (1921-1989), би трябвало да се очаква умна дистанция спрямо обобщения за обществото.
Това важи и за Монталбано, който може да реши случаи от полето на организираната престъпност, но не може да премахне мафията. И както един Шаша използва литературата, за да разшифрова действителността, така Монталбано – името му е почит към каталанския автор Мануел Васкес Монталбан – често намира чрез литературните си увлечения важни знаци за разкриване на престъпленията.
В последния преведен на немски роман “Играта на патриарха” му помага Джоузеф Конрад. Това може да не се харесва на крими-пуристите, които залагат изцяло на чистата логика и искат да намерят престъпника по-бързо, отколкото авторът може да го измисли. Като сицилианец обаче, Андреа Камилери е песимист. Като ученик на Пирандело пък не отхвърля действителността като игра, но игрово намира достъп до нея. Това обяснява лекия тон на тези книги, независимо от следите от кръв и сперма. Там никой не се прави на клоун и не прибягва към цинизма, а типове като Монталбано се спасяват в самотата на литературата и с добрата, но проста кухня.
Да, и на масата комисарят е самотен, но дори мисълта за работен обяд го ужасява. Не е трудно в Монталбано да се открият лични черти на Леонардо Шаша. Например дългите паузи в разговорите, фината ирония или дори страхът да говори пред по-голямо множество хора.
Склонността към самотно ядене обаче произхожда от северноиталианския автор Масимо Бонтемпели, който в един от парадоксалните си разкази, възникнали след Първата световна война, разказва за пътешественик, който пристигнал в особено село. “Особеното беше”, обяснява Камилери, “че навсякъде хората открито следват половия си нагон. Любят се прави, във входовете, на улицата. Но когато мъжът огладнява и пита за тратория (малка италианска гостилница), казват му само: Ш-т, не толкова високо.” Ядене? Яденето в селото е не друго, а неприлично занятие, така че тайно го водят на едно място, където само няколко човека, всеки сам за себе си, седят и тихо се наслаждават на храненето.
С Лука Зингарети, който играе ролята на Монталбано в известния телевизионен сериал
МУХАТА ВЪРХУ МОНЕТАТА
Територията като бордей – това отразява също натовареното с вина отношение към удоволствието на една дълбоко религиозна култура, където в последна сметка удоволствие носи само това, което е забранено.
Може би всичко е било предопределено, както разказва Камилери в литературната си скица “Играта на мухи”. “Бяхме шестима или десетима, лягахме по корем на пясъка в кръг и всеки от нас поставяше в средата пред главата си монета от двайсет цента. Всеки играч се изплюваше обилно върху монетата си.” Тогава оставали да лежат неподвижно, понякога с часове, и чакали някоя муха да кацне върху една от монетите. Победителят прибирал всички останали монети. Имало твърди правила и забрани (говорене, прошумоляване). “Използвахме много време за чиста медитация върху самите себе си и света. И така единият стана гангстер, друг адмирал, трети политик. Аз, тъй като непрекъснато си бях разказвал истински и измислени истории, докато чаках мухата, станах режисьор и писател.”
По-късно Камилери работи години наред като театрален режисьор и мечтата му е малък собствен театър с около стотина места. “Колкото по-малко са зрителите, казвах си, толкова по-силно е отношението, което може да се развие между режисьора, актьорите и всеки от тях.” Когато с “Ловен сезон” за първи път достига второ издание при малкото си до този момент публикации на книги, “не знаех какво да си мисля. Но продължих да пиша, както ми харесваше.”
Палермо 2015-а; Снимка – youtube.com
КОГАТО ИТАЛИАНЦИТЕ СА ЧУЖДИ НА ЕЗИКА СИ
Харесва му също така да влага в езика толкова много местен диалект, че дори за много италианци някои изрази са разбираеми единствено чрез настроението и контекста. На хоумпейджа на Камилери (www.geocites.com) има дори речник. Оттук е ясно колко големи са изискванията към преводача.
Моше Кан примерно (един от немските му преводачи, б.пр.) пише в бележка след края на “Непристойно предложение”: “Диалектът в един език не може да бъде предаден като диалект на друг език. Но трябва да бъде пресъздадено настроението, което възниква чрез използването на диалекта в оригиналния език… Така че остана само едно решение: да се превежда на високонемски, с богато нюансиране.” А когато трябва, да се измислят и думи. Тук Моше Кан е майстор сред немските преводачи.
Самият Камилери, който поради драматическата си школовка разказва най-често сценично, се нуждае от диалекта, за да характеризира героите си. Това е и вид връщане към италианската история, в която диалектите и до днес играят много по-голяма роля отколкото другаде – италианският театър от Голдони през Едуардо де Филипо до Дарио Фо си остава диалектен театър. А също и вид съпротива срещу националното хомологизиране в един, както казва авторът, “високоиталиански език на нотариусите, който, от друга страна, е лесно податлив на влияния на чужди властващи езици.”
Така че литературата на този Андреа Камилери е забележителна микстура. Но това смесване на ирония и твърдост, игра и действителност, лекота и задълбоченост сдоби писателя – най-напред чрез устната пропаганда, а после посредством победните тромпети на класациите на бестселъри – с известността на странен екземпляр, далеч извън италианските читателски кръгове.
“Моля ви, само не празни думи!” Ако двойката Камилери -Монталбано реагира нервно на нещо, това са предварително измислените понятия и изречения, които използва понякога и Ливия, когато шепне на своя Салво по телефона: “Извинявай, скъпи, но аз говоря като всички нормални хора.” На което в последния роман Монталбано реагира наежен: “Значи според теб не съм нормален?” – Ах, зарежи това, Салво.”
Днес писателят навършва достолепните 91 години.
Превод от немски Мария Каро
Източник: slovo.bg; Заглавна снимка – www. breaking-news.it
AFISH.BG
