На днешната дата преди 185 години е роден шведският учен, химик, изобретател и предприемач Алфред Бернхард Нобел. Името му е известно на всички, притежаващи обща култура и общо образование. Изобретението, което му донася световна слава, динамитът, е по-известно от автора си. Далеч повече и далеч по-печално. Но така е със световната слава – знайно е, че отминава уж, но последиците неизбежно остават.
В края на живота си Нобел натрупал завидно състояние от 93-те си фабрики за производство на динамит, силно обзет от пацифизъм и, може би от покаяние, прави своето прочуто завещание, учредявайки награда на свое име. Според волята му, тя се дава за постижения (изрично упоменато „през изминалата година”) в пет области – за химия, за физика, за физиология и медицина, за литература и за „този, който има най-голям принос за сплотяване на народите, унищожаване на робството, намаляване числеността на съществуващите армии и съдействие за мирни договорености”. Викаме ѝ награда за мир. И няма да я обсъждаме. Аз не се наемам да обсъждам и три от петте, тъй като не отбирам от науките и постиженията в техните области. Това си е за тесни специалисти. За Нобеловата награда в областта на литературата обаче, все нещичко поназнайвам. Все нещичко, тъй като си признавам, дето някои имена на лауреати са ми абсолютно неизвестни. Честно, не съм чела нищо от Халдоур Лакснес, Дерек Уолкот, Видиядхар Сураджпрасат Найпол, че дори и от Дорис Лесинг. Последен опит да се запозная задължително с творчеството на нобелист, чието име чувам за пръв път, беше Надин Гордимър. Явно шведското мислене и литературни критерии ще си останат загадка за мен. И не само аз съм наясно, че и тази, както и много други награди, се дават не за постижения, а по политически съображения.
„Доктор Живаго”, книгата, която като студентка четяхме с колеги на френски, защото на руски я нямаше, нежели на български, всъщност се оказа един не съвсем гениален роман. Най-гениалното са стихотворенията към романа. Не отричам Борис Пастернак, но той е нобелиран, за да се раздуха скандалът с принудителното му отказване. Мое мнение. Всичко е политика, който иска – нека ме обори. Ако може.
Световното значение на един автор и съответно неговото произведение (забравихме, че трябва да е плод на текущата година, нали?) се определя от петима души. Дали те дават гласа си с чисти ум, сърце и душа, това никой не знай. Но това е положението, драги Алфред. Завещанието е едно, стриктното му изпълнение – друго, а субективното отношение – седмо и осмо. И ако си мислите, че на рождения ден на Нобел, витиевато се опитвам да стигна до тазгодишния лауреат за литература, не сте на прав път. Нямам нищо против Боб Дилън, пораснала съм с неговите песни, редила съм се на опашки за негови плочи, записвала съм се за получаване на книгата му, две години преди да излезе. Много бяхме, които го правехме. Да, той беше един от бунтарите на моята младост, не го приравнявайте като участник във фестивала „Ален мак”, фестивал, който всъщност си беше не по-малко бунтарски, особено в неофициалната си част.
Традициите не са това, което бяха, „феодалните старци”, както се изрази един бивш политик за членовете на нашата академия, разчупиха рамката. Само мотивите им бяха лееекичко в оправдателен режим – ама Омир, ама Сафо, ама тинтири-минтири, абе Боб Дилън си е Боб Дилън, решили сте, да му е честито! Да сте ми обяснявали какъв ѝ е приносът на споменатата вече баба Дорис? Да седнете да ми обясните като как присъдихте приза за мир на ЕС? Преко завещанието на този, от чийто фонд са и вашите заплати.
Но, казано по алековски, нейсе, запуши я. Ние нобелист нямаме. За сметка на това вече почти няма и населено място, което да не е учредило литературна награда, та да има за всеки пишещ по нещо. Да не говорим колко носители на международни награди, от рода на тази в Лече, Италия, имаме на глава от населението – който не е участвал, той не е удостоен. Щото такъв е регламентът. При нас политиката при раздаването на някои награди е „Аз на теб тази година, ти на мен догодина”. Малка държава сме, бедна, наградният ни фонд е общо взето, мижав. Но пък стремлението ни към статуетчица, плакетче, грамотичка и тънко пликче, е в гигантски размери. Но и другото е вярно – нямаме си такъв изобретател като родения на днешния ден швед. Което не знам дали е за съжаление, или за удовлетворение. Все пак всичко е политика, а тя винаги има две страни. Но ние не сме страна и по двете.
Боя се, че Алфред Нобел хитро се усмихва нейде от небесните селения и си мисли: „Ама каква пръчка динамит ви заложих с това мое завещание, а?” Тайната или явна агресия и пацифизмът са реверса и аверса на медала. Май затова всичко е игра на ези-тура.
Автор: Маргарита Петкова
AFISH.BG
