Известният френски поет Алфонс дьо Ламартин минава през българските земи на връщане от пътуването си в Ориента. На 2 август 1833 година французинът влиза във Филипополис с ескорт от пет каляски, във всяка от които са впрегнати четири коня. Съпровождат го и няколко водачи на мулета, както и още шест коня, натоварени с багаж, кухня и сандъци с книги. Мълвата, че под тепетата ще отседне височайша особа- дипломат и истински франга, бързо обикаля града. Пловдивчани се тълпят по улици и прозорци, за да видят именития гост.
По онова време френският поет, придобил широка известност най-вече със стихосбирката си „Поетически размисли”, е непознат в България. Може би заради това у нас се представя като Господин Рицар дьо ла Мартин.
В Пловдив той е посрещнат от местния първенец Мавридис, който кани французина да отседне в неговия дом. Ламартин е очарован от къщата, която е мебелирана по европейски. Още по-впечатлен е от градината, откъдето се открива „една от най-хубавите гледки на света”.
По-късно, когато се връща във Франция, в качеството си на политик той държи речи в полза на българската кауза. Въпреки симпатията си към Турция, критикува нейното правителство, защото счита, че неговата политика е „пълното отрицание на всякаква възможност за общение, това е варварщината в цялата й груба искреност, това е постоянното и организирано убийство на човешкия род.” В неговите очи турците са мързеливи и обезкуражени хора, съсредоточени предимно в градовете. Те се издържат, като ограбват труда на християнското работливо население.
Дълги години Ламартин е пряко ангажиран в политиката, многократно е избиран за депутат, но през 1848 г. мечтата му за република окончателно рухва и той се оттегля в родните си земи в областта Бургундия. Там е принуден да се захване с друг занаят, тъй като само с писане не може да се издържа. Става лозар, разработва земите си и започва да върти търговия с вино. Новото му начинание обаче не му носи печалба.
Макар че едва преживява, затънал в дългове, Ламартин упорито не иска да продаде владенията си, за да си осигури прилична рента. Той е собственик на три замъка до 1861 г., когато все пак се лишава от единия. През 1855г. е принуден да се раздели с апартамента си в Париж. Остават му двата замъка и една конюшна с две слепи и болни от ревматизъм кобили. Големият поет умира през 1869 г. беден и забравен от всички.
Всички данни за пребиваването на Ламартин в България са известни благодарение на Гастон Сергерар, който съвестно събирал всеки детайл от визитата на поета. Малцина знаят, че зад неговото име всъщност стои един от най-добрите преподаватели във Френския колеж- пер Ален. Той е автор на множество книги, които прославят България и българите.
Ламартиновата къща в Пловдив
През 1923 г. в Пловдив „Алианс Франсез” поема инициативата да сложи паметна плоча на къщата, в която Ламартин е гостувал миналия век. Представители на френското правителство, българските гимназии и Френския колеж в града повеждат шествие в памет на поета. Къщата на Мавридис става официално музей на Ламартин през 1960 г. В стаята, където е нощувал той, са изложени негови съчинения, преводите им и факсимилета от книгата му „Пътуване в Ориента”. По стените са окачени портрети с неговия лик. Две години по-късно списание Пари Мач посвещава цяла страница на Ламартиновата къща в Пловдив. Там е отбелязано, че много пътешественици и писатели са посетили музея и че дори портиерът на дома е научил няколко думи на френски и три стихотворения на Ламартин, за да посреща гостите, както подобава.
Текст: Ася Сократова
Предлагаме на Вашето внимание няколко мисли на Алфонс дьо Ламартин:
Миналото и бъдещето са двете половинки на живота; едната казва “никога”, а другата — “винаги”.
Нашите единствени истини, човече, са нашите болки.
Не знам откъде идвам, не съм сигурен къде отивам.
Поетите са гласът на тези, които нямат глас.
Съвест без Бог е съдилище без съдия
Франция е една скучаеща нация. — в реч 10 януари 1839
Църквата не се нуждае от реформатори, а от светци.
AFISH.BG
