Питали ли сте се какво е да си писател? А може би сте слушали и чели откровения по темата? Срещали ли сте например това: „Аз съм писател./Аз мисля върху човешките души/ и върху своята душа…” Не сте или поне не се сещате кой е авторът?
Авторът е Александър Геров – може би най-самотният от самотниците, може би най-поетичният от поетите. Майсторът на стиха, който си отиде от този свят на днешния ден – 22 декември, през 1997 г. За него литературният критик Божидар Кунчев пише следното:
„Това, от което се измъчваше най-много Александър Геров, беше властващата незавършеност. И човекът, и светът бяха за него нещо незавършено, пронизано от безброй противоречия, които чакат разрешението си. Своеобразен идеалист, Геров вярваше в това разрешение. За него то беше неотложна задача, върховна цел, на която бе решил да посвети живота си.
Колкото до средствата, той ги бе припознал в идеите на комунизма. И той, както много други, мислеше, че комунизмът е панацея срещу злото. И на Запад, и у нас имаше достатъчно безкористни люде, изповядващи този възглед. Някои, като Албер Камю, много бързо проумяха пълната му несъстоятелност, за да се наложат като негови отрицатели. Но на други, у нас и по широкия свят, им трябваше повече време. Колкото до Геров, бедният му произход, книгите, които четеше, вътрешното чувство, че животът може да стане по-завършен, съвсем обяснимо предпоставиха избора му.
Той беше повече плод на емоцията, а отрицанията му, които щяха да го разтърсят и променят, тепърва щяха да се раждат. Разбира се, и тогава, още в началото на своя път, Геров често бе спохождан от мрачни настроения и предчувствия. В природата му бе да се измъчва и страда заради това, което поети и философи бяха нарекли „забравена пълнота”… В стихотворение, посветил го на Александър Вутимски, Геров казваше: „Защо тъй рано трябваше да разбера, „че да живеем, е безкрайно унизително” („Безизходност”). Епохата си той наричаше „безмилостна. Говореше и за угасналата си вяра в човека. Но това бяха временни състояния…” (цитат от публикация на liternet.bg)
Александър Геров е роден на 15 май 1919 г. в София. Пише от малък, негови стихове са публикувани първо в ученически издания, а по-късно и във в. „Заря”, „Литературен глас”, „Светлоструй”, в сп. „Изкуство и критика” и „Златорог”. Завършва право в Софийския университет. Участва в конспиративна дейност през 1944-а, заради която е арестуван. След това работи като редактор в Радио София (до 1952), в сп. „Киноизкуство” (1953-1955), в. „Кооперативно село” (1963), в редакция „Фокус” към Българска кинематография и в издателство „Български писател”.
Поезията му е различна, подчертано философска, разсъдъчна, екзистенциална. Автор е на стихосбирките „Ние хората” (1942), „Два милиарда” (1947), „Най-хубавото” (1958), „Приятели” (1965), „Свободен стих” (1967), „Любовна лирика” (1983), „Внезапни стихотворения” (1986), „Книга за Тамара” (1991), както и на сборниците с проза „Усмивка под мустак” (1960), „Щастие и нещастие” (1963), „Фантастични новели” (1966). Умира самотен и болен на 78 години, за да отлети към звездите, на които приживе посвещава толкова много стихове… И остава в литературната ни история като „най-странният измежду всички поети, които е раждал българският Космос”.
Любопитен е дневникът, който Александър Геров води през по-голямата част от живота си. Откровени, тайни изповеди, които разкриват вселената на поета, онова, което е измъчвало душата му, ненавистта към онова, на което навремето е било трудно да се противопоставиш. Ето какво пише в него през 1960 г.:
„2 октомври: Стихотворенията, печатани в днешния брой на „Работническо дело” и вчерашния брой на в. „Народна култура”, извикаха у мен чувство на истинска погнуса. Очевидно, че на такава партия, която допуска подобни произведения, не може да се вярва, че може да ръководи и да разбира и ръководи културата и изкуството”. Сега ми се струва, че е по-правилно да се каже „не” „на такава партия”, а „на такова ръководство”. Защо трябва да виним партията за безобразията на отделни хора.
7 октомври: Но отникъде никакви импулси за творчество. А защо, дявол да го вземе, трябва да се занимавам с писане. Никога през живота си не съм мечтал да бъда професионален писател. Но на каква професия сега мога да се надявам. На никаква. А и не мога вече да пиша, защото не зная какво искат от мен. Ще се занимавам само така по малко да си пиша за себе си – спомени, разсъждения, мисли, борба с недостатъците си, борба със слабостите си.
Какво може да се очаква от бъдещето? Нищо. Все пак пред нас стои остатъкът от живота ни, старостта, смъртта. Интересно е да се очаква смъртта, да се готви човек за нея, да се пребори за нея, защото в тази борба е гаранцията, че един ден тя ще бъде победена.
24 октомври: Когато човек си постави една важна задача, изведнъж целият му останал живот става безразличен. Така може да се обясни идейният фанатизъм, обществената жестокост, безразличието към отделния човек.
30 октомври: Когато човек си постави големи цели, той се изсушава и обезобразява, но това е необходимо. Неотдавна водих кратък разговор с Михаил Арнаудов. Той снизходително ме потупа с ръка по рамото.
2 ноември: У нас наказват със смърт за изнасилване и дори за кражба. В това няма никаква нравственост и никакъв морал. Като че ли животът е нещо толкова просто и се раздава от правосъдието. Голям нравствен упадък. Като че ли първото обладаване на всяка жена не е до известна степен изнасилване. Комунизмът си създаде такава репутация, че всяка смърт на държавник ни се струва подозрителна.
6 ноември: Всеки човек носи със себе си живота си. Може да носи най-много още един живот със себе си, а аз се опитвам да нося живота на всички. Нищо не става. Трябва да се смириш, да оглупееш, да старееш и на нищо да не се радваш. На мен нищо не ми се даде според силите. Все непрекъснато се упреквам, но излиза, че не аз съм виновен. Виновно е обществото, държавата, политиката, експлоатацията, лошото устройство на обществото, класовото господство.(…)
4 декември: Фактът, че когато пиша своите бележки, изпитвам страх, че може да дойде някой партиен агент и насила или с убеждение да ми ги вземе, говори се, че сега режимът е по-страшен, отколкото при фашизма. При фашизма аз не изпитвах подобен страх.
25 декември: Това е позорът на сталинизма. От властта направи фетиш и изкуство. (…)
Автограф на Александър Геров, даден на списание „ФЕП“ през 1989 година
По повод годишнината от смъртта на Александър Геров предлагаме и негови стихотворения:
ВИЕ, КОИТО…
Вие, които работите честно
в производството,
в земеделието,
в изкуството,
в политиката,
вие не знаете,
че това не е толкова лесно.
На вашия гръб се издигат
и живеят живота си –
печалния си живот –
угодниците, страхливците,
въжеиграчите,
еротоманите,
спекулантите,
мошениците
и блюдолизниците.
Всички тези хора
вие носите на гърба си.
ПИСАТЕЛ
Аз съм писател.
Аз мисля върху човешките души
и върху своята душа.
Затова сутрин ставам в 10 часа.
Но днес станах в 5 часа.
Беше зима.
Беше студено.
Беше неприятно.
Беше грозно.
Всичко ми напомняше за ледниковия период,
когато човекът още не е съществувал.
Но ето тук-там блеснаха прозорчета.
Човекът се показа от тях
и скоро излезе на улицата.
И през локвите,
през преспите,
през калта
хората тръгнаха към трамвая.
Те се хвърляха като гроздове по стъпалата,
бореха се за дръжката,
за да стигнат по-бързо до работните си места.
Всички тези хора струват повече от мен:
и ватмана,
и кондукторите,
и пътниците,
Всички ме превъзхождат.
Ако не мога по друго да приличам на тях,
нека поне сутрин ставам в 5 часа.
ОБРЪЩЕНИЕ
Вие, които още спите във материята
и ще отворите очи след десет хиляди години,
спомнете се за мен.
Аз бях смутен, безпомощен, объркан.
Не можех да си служа с мащаба на вселената,
да преработвам електричеството в плът,
във всяка жива твар да се превръщам
и да използвам мозъка като антена.
Не знаех точните размери на безкрайността.
И нямах още сили да се радвам на безсмъртието.
По всичко друго аз на вас приличах,
защото иначе не съществува смисъл.
МАТЕРИЯ
Увлича ме смъртта. Пленява
ме нейния велик покой.
Настъпва отдих и забрава,
където се докосне той.
В огромна слънчева пустиня
аз вече съм изпепелен.
Мен нищо вече не боли ме…
Изобщо аз не съм роден.
AFISH.BG