В кафенето влезе едно момиче и седна само на маса до прозореца. То беше много хубаво, с лице, чисто като новоотляна монета — ако монетният двор можеше да сече монети от гладка плът с освежена от дъжда кожа, — с коса черна като гарваново крило, която се спускаше косо по бузата.
Погледнах я, тя отвлече вниманието ми и станах неспокоен. Прищя ми се да я сложа в разказа, който пишех, или да се занимая по някакъв друг начин с нея, но тя беше седнала така, че да вижда улицата и входа, и аз знаех, че очаква някого. Затова продължих да пиша.
Разказът се пишеше сам и с мъка го догонвах. Поръчах си още един ром „Сент Джеймс“ и поглеждах момичето, когато вдигнех глава или острех молива си с острилка и слагах навитите като охлюв стружки в чинийката до чашата с ром.
Видях те, хубавице, и сега ти ми принадлежиш, макар че очакваш друг, и аз няма да те видя повече, мислех си. Ти ми принадлежиш и цял Париж ми принадлежи, а аз принадлежа на този бележник и на този молив.
След това отново започнах да пиша, потънах в разказа и той ме погълна. Сега той не се пишеше сам, пишех го аз, не вдигнах очи, не знаех колко е часът, забравих къде съм и не ми беше до ром „Сент Джеймс“. Не съзнавах това, но ромът „Сент Джеймс“ ми беше омръзнал. После разказът свърши и аз се почувствувах много изморен. Препрочетох последните няколко реда, след това вдигнах глава и се огледах за момичето, но то си бе отишло. Дано е тръгнало с някой добър мъж, помислих си. Но ми стана тъжно.
© Превод от английски: Димитри Иванов
AFISH.BG
