Най-известният му роман е „Цялото кралско войнство”, награден с Пулицър през 1947 г. Уорън печели още две награди Пулицър, за поезия – през 1958 г. и през 1979 г. Така Робърт Пен Уорън се оказва единственият писател, печелил тази награда и за проза, и за поезия.
Робърт Пен Уорън
На българския читател Уорън и познат и с романа си „Ела в зелената долина”, а филмът „Цялото кралско воинство” с участието на звездите Шон Пен, Джъд Лоу, Сър Антъни Хопкинс, Кейт Уинслет, е достатъчно познат и оценен и от българските зрители.
Избрахме няколко характерни откъса от романа „Цялото кралско войнство”:
“Но ако се сепнеш навреме и не излетиш от шосето, ще продължиш да се носиш напред в маранята и сегиз-тогиз от тази мараня ще изскача насреща ти някоя кола и ще профучава край теб с такъв шум, сякаш самият господ-бог събаря с голи ръце ламаринен покрив. Далеч напред, на хоризонта, където памучните плантации преливат в бялото небе, бетонът ще лъщи и проблясва, сякаш шосето е заляно с вода. И ти ще се носиш натам, а то все ще бяга пред теб, това светло мокро петно, недостижимо като мираж. И край тебе ще прелитат малките бели метални квадрати с череп и кръстосани кости. Защото това е край, в който векът на двигателя с вътрешно горене отдавна е встъпил в правата си. В който всяко момче е Барни Олдфийлд, а момичетата носят муселин, батиста и везмо, но не и гащи — поради климата, — и имат гладки личица, пред които сърцето ти тръпне, а когато се возят в автомобил и насрещният вятър вдига косите им от слепоочията, там виждаш да се гушат светли капчици пот; момичетата седят дълбоко в седалките, превили тесните гръбчета, с високо вдигнати и малко разтворени колене, та да им вее хлад от вентилатора на двигателя — ако това изобщо може да се нарече хлад, в който миризмата на бензин, на прегрети спирачки и евтино уиски е по-сладка от най-сладкото благоухание. В който осемцилиндровите зверове режат с рев завоите по червените хълмове и пръскат чакъла като вода, а когато слязат в равнината и стъпят на новото шосе — бог да е на помощ на пътниците.”
Шон Пен като Уили Старк във филма “Цялото кралско войнство”, 2006
“В град като Мейсън пейката пред сарачницата е — или по-скоро беше преди двайсет години, преди да построят бетонното шосе — мястото, където Времето преплита нозе и се строполява на земята като стара, вече немощна хрътка. Това е мястото, където сядаш и чакаш настъпването на нощта и на артериосклерозата. Това е мястото, което обнадеждва собственика на местното погребално бюро и му вдъхва увереност, че насъщният му е осигурен. Но ако седиш на тази пейка след пладне в края на август, имаш чувството, че никога нищо няма да дочакаш — дори собственото си погребение, а слънцето пали и сенките не трепват по светлия прах, който, ако се вгледаш по-внимателно, е пълен с искрящи като кварц зрънца. Старците седят, подпрели старческите си ръце на хикоровите бастуни, и отделят някаква метафизическа еманация, под чието влияние се променят всичките ти категории. Времето и движението престават да съществуват. Все едно, че си упоен, всичко е така приятно, тъжно и далечно. Седиш между древните богове в тишината, нарушавана само от тихите хрипове на астматичния, и ги чакаш да слязат от олимпийските, облени в слънце висини и да се произнесат с незлобива насмешка за делата на хората, които все още се мятат в мрежите на житейската суета. „Гледам, Сим Саундърс вдигнал нов хамбар.“ И в отговор: „Ъхъ, че къде иначе да си дене парите.“ И после: „Да-а-а.“
Родната къща на Уорън в Гътри, Кентъки, САЩ
“Този, който те обича, те откъсва от огромните залежи праисторическа глина – човечеството, за да сътвори от нея нещо, и ти – безформено парче от тази глина, се чудиш, искаш да разбереш в какво са те превърнали. Но в същото време, обичайки някого, ставаш одушевен, преставаш да си част от еднородната праобщност, в теб се вселява животът и това е твоето начало. Ти създаваш себе си сътворявайки другия, който на свой ред е сътворил теб, избрал е теб, парчето глина от общата маса. Така всъщност се получават двама „Ти” – единият, който ти създаваш сам влюбвайки се, и вторият – когото създава твоят любим обиквайки те. И колкото по отдалечени са един от друг тези две твои същности, толкова по натегнато скърца света около своята ос. Но ако твоята любов и любовта към теб са съвършени, пропастта между твоите две „Ти” изчезва и те се сливат. Те съвпадат напълно, те са неотличими като две изображения в стереоскоп.”
“- Доброта. Да, най-проста и обикновена доброта. Но нея от никого не можеш наследи. Трябва сам да я създадеш, докторе. Ако ти е нужна. И трябва да я създадеш от злото. Да, от злото. И знаеш ли защо, докторе?”
“— Той се надигна на разнебитеното кресло и се наведе напред с подпрени на коленете длани и отворени навън лакти, с изпъната шия и паднала над очите коса, изпод която заби поглед в лицето на Адъм. — Да, от злото — повтори той. — И знаеш ли защо? Защото няма от какво друго да я създадеш.”
“За да откриете нещо, каквото и да е, велика истина или изгубени очила, трябва по-напред да вярвате, че ще имате предимство от откриването му.”
“Теорията за моралния неутралитет на историята – можете да я наречете и така. Процесът като такъв не е нито нравствен, нито безнравствен. Можем да оценяваме резултатите, но не и процеса. Безнравственият фактор може да доведе до нравствен резултат. Нравственият фактор може да доведе до безнравствен резултат. Може би само като заложи душата си човек получава властта да твори добро.”
“Ако родът човешки нищо не помнеше, той би бил съвършено щастлив. Някога следвах в университета и това е май единственото, което отнесох оттам със себе си.”
“Да, аз съм историк, забрави ли? А на нас, историците, ни се полага да знаем, че човекът е сложно нещо и че той не е нито лош, нито добър едновременно, а лошото излиза от доброто, а доброто – от лошото, и самият дявол не може да се оправи с това къде е краят и къде – началото.”
“Законите са панталони, купени на момченцето миналата година, а ние винаги сме в тази година и панталоните се цепят по шевовете и окъсяват до глезена. Законите са винаги тесни и къси за подрастващото човечество. В най-добрия случай можеш нещо да извършиш, а после да измислиш подходящ за този случай закон, но до момента, когато той попадне в книга, на теб вече ще ти е нужен нов.”
“Ако чакаш нещо твърде дълго, с теб нещо се случва. Ти се превръщаш в този и само в този, когото си искал да станеш и в нищо повече, защото си платил твърде висока цена – твърде дълго очакване, твърда дълга жажда, твърде дълги усилия.”
“— Един пияница си имал пудел и го мъкнел със себе си от кръчма в кръчма. И знаеш ли защо? Да не мислиш, че защото много го обичал. Не, не за това. Мъкнел пудела навсякъде със себе си, за да може да плюе върху него, та да не цапа пода. Ти беше пуделът на Шефа. И тази роля ти харесваше. Харесваше ти да те плюят. Ти не беше човек. Ти не съществуваше. Така поне мислех аз. Но се оказа, че съм се излъгал, Тайни. Някъде дълбоко в теб е било останало нещо човешко. Веднаж ми стана ясно, че ти е неприятно да те плюят. Дори за пари. — Станах с полупразна чаша в ръката. — И сега, Тайни — продължих аз, — когато зная, че ти наистина съществуваш, малко ми е мъчно за теб. Ти си такъв смешен, стар дебелак, с болно сърце и спечен черен дроб, с вечно обляно в пот лице и подлички мисли в главата, и от теб извира страшна чернилка. Та ми е мъчно за теб, но ако кажеш само думичка, ще престана да те съжалявам. А сега ще допия уискито ти, ще плюя в чашата и ще си отида.”
“Запознаваш се с някого на плажа по време на отпуската и двамата прекарвате чудесно. Или на прием, докато чашите звънтят и някой блъска на пианото, завързваш в някое ъгълче разговор с непознат човек, чийто ум сякаш наточва и изостря твоя собствен, и пред вас се разкрива чудесна перспектива от нови идеи. Или имаш с някого силно и мъчително преживяване и откриваш дълбоко вътрешно родство с него. След това си сигурен, че когато се срещнете отново, веселият приятел ще те развесели пак, непознатият с бляскавия ум ще извади твоя ум от вцепенението, отзивчивият приятел ще те утеши с предишното вътрешно родство. Но почти винаги става нещо с веселостта, бляскавия ум и с вътрешното родство. Спомняш си отделни думи от езика, на който сте разговаряли, но си забравил граматиката. Спомняш си стъпките на танца, оркестърът вече не свири. И това е.”
AFISH.BG
