Енциклопедичната справка за него е кратка и лаконична: роден на 13 септември 1929 във Велинград, учил оперно пеене в Софийската консерватория при професор Христо Бръмбаров, след което завършил и Московската консерватория. Спечелва големите награди на певческите конкурси в Париж и Варшава. Дебютира с ролята на Дон Базилио в „Севилският бръснар” на сцената на Софийската опера през 1955 година. И от 1956 започва блестящата му световна кариера. Пее в Ла Скала, Милано, Гран опера, Париж, Ковънт гардън, Лондон, Виенската щатс опера, Метрополитън, Колон, Буенос Айрес, в Берлин, Токио, Москва, Прага, Мадрид. Сред големите му роли са: Филип Втори в „Дон Карлос” от Верди, Мефистофел от „Фауст” на Гуно и Мефистофел на Бойто, Княз Ховански от „Хованщина” и Борис Годунов от едноименната опера на Мусоргски, Дон Кихот от операта на Масне, Дон Жуан от „Дон Жуан” на Моцарт, Моисей от „Моисей” на Росини, Да Силва от „Ернани” и Фиеско от „Симон Боканегра” на Верди, Банко от „Макбет” на Верди, Гремин от „Евгений Онегин” на Чайковски…Списъкът е дълъг, респектиращ с авторите и заглавията. Внушителен е и броят на записите му – на цели опери, рецитали, студийни и документални. Листата с наградите е наистина впечатляваща – от много страни на света. Години наред беше „културният посланик № 1 на България”. Умира на 74 години, на 2 юни 2004, в навечерието на 75-годишнината си. Първата му съпруга Златина Мишайкова е известна, много талантлива пианистка- корепетиторка, а втората – прочутото италианско сопрано Мирела Френи / род 1935/.
Зад сухите данни се крие талантът и величието на българина, който беше наречен „Бас № 1 в света”. Преди него тези титли са получавали само Фьодор Шаляпин и Борис Христов, след него – все още никой. Николай Гяуров е сред малцината големи оперни артисти от всички времена, които могат да се нарекат „пеещи актьори”. Самият Гяуров не един път е подчертавал, че: „ пеенето не може да се отдели от играта на артиста, от спектакъла, от хода на сценичното действие”, че: „певецът трябва да е артист, който се изразява чрез пеенето, чрез вокала. А това, разбира се, е твърде трудно. Защото, за да се стигне до тази способност – да можеш да се изразиш, трябва да си първо добър вокалист. Да нямаш постановъчни и технически проблеми.” А школата на Гяуров / синтез между най-доброто от славянската и италианската традиция/ беше съвършена, както и природата му. Природата го бе надарила с прекрасен и обемен бас, с благороден, рядко красив за един бас тембър, с изключителна музикалност, с внушителна фигура и ефектна сценична външност, красиво, изразително лице, с богата мимика. Певец, надарен от Бога! Всичко това, съчетано с голямата му интелигентност и трудоспособност логично го довежда до съвършенството.
Но звездната кариера е на сцената, а човешките нещо – в живота. При Гяуров дори любовта се случва неотделимо от изкуството му. Любовната история между Николай Гяуров и Мирела Френи е истинска класика – като ролите, ариите и репертоара на певците. Връзката им продължава 28 години. “През цялото това време бяхме неразделни. Непрекъснато се държахме за ръка. Дори спяхме с вплетени пръсти”, разказва италианката.
Любовта им се превръща в нещо изключително специално. Когато са разделени, се чуват по телефона по няколко пъти на ден – независимо дали са на 5, 500 или 5000 километра един от друг. За него тя е “жената слънце”. Той е убеден, че връзката им е пълна със светлина и сила. Общата съдба и кариера им помага не само да преодоляват трудностите, но и да овладеят изкуството на съвместното съжителство, в което любовта и респектът доминират над бита и дребните страсти. Затова никога не скучаят заедно. През последните им години отдъхват в Швейцарските Алпи. Всеки има свое хоби. Тя обича да свещенодейства в кухнята, а той – да чете книги. Гяуров без свян признава: “Мирела промени много мои представи, даде ми по-оптимистичен поглед и затова мога да кажа най-искрено, че тя е моят късмет в живота.”
Само най-близките хора на световния бас знаят, че той десетилетия е страдал от рак на кръвта. Известният журналист и автор на серия биографични книги за наши оперни звезди Александър Абаджиев разказва: “Николай никога не е коментирал тежкото си заболяване от левкемия. Държеше се мъжки. Никога не съм го виждал вкиснат. Той като натоварване и слава изживя няколко живота. Първия път, като му преливаха кръв през 1967-а, буквално ме изстреляха от държавното ръководство за Виена. От улицата ме взеха, за да ме пратят да видя какво е положението. Лично Тодор Живков беше проявил интерес. Все пак брат му беше Костадин Гяуров, първи секретар на ОК на БКП в Пловдив, кандидат-член на Политбюро – много висок ранг по онова време. Като пристигнах в болницата, първото кръвопреливане беше извършено. Видях го отслабнал. Николай ми се зарадва. Каза: “Оправям се, по-добре съм!” Следващата криза преживя през 1986-та. Болестта вече беше много напреднала. Точно трябваше да излезе моята биографична книга за него на 5 езика, работехме на вилата му в Бояна. В един момент халатът му се разтвори и видях, че кракът му е станал колкото ръката. Много се притесних, сърцето ми се сви… Третата криза през 2004 г. вече не можа да преживее. Беше си отишъл точно в 12 часа по обяд, когато в България свирят сирени.”
Крал Филип в “Дон Карлос”
Николай Гяуров остава завинаги в Модена. Опелото му е на 6 юни 2004-а в катедралата на прекрасния италиански град. Сутринта ковчегът с тленните останки е изложен във фоайето на “Театро Комунале”, който е отворен за поклонение до 15 часа. Погребалният ритуал започва час по-късно под звуците на творби от Росини. Съболезнователни послания до съпругата на Гяуров Мирела Френи и двете му деца Владимир и Елена изпращат Лучано Павароти и Пласидо Доминго, импресарии и директори на световните сцени, на които Гяуров е пял през почти 50-годишната си кариера.
Паметникът на Гяуров в родния му Велинград
Великият българин е кремиран и урната с праха му е положена в монументалната част на гробището “Сан Каталдо” в Модена. Надпис с размер 30 на 40 сантиметра известява, че там почива Николай Гяуров. Нито един български политик не отива на печалната церемония.
AFISH.BG
