20.
Горя от срам, че в звънък стих, мадона,
аз дивната ви прелест не възпях,
ни онзи миг, когато ви видях:
звезда, единствена на небосклона.
Не вярвах в свойта дарба — смаян, плах,
че Музата към мен е благосклонна;
и зърнех ли ви — истинска икона —
се спирах вцепенен от смут и страх.
Щом Музата отвореше уста,
аз млъквах и край мене — пустота,
че пее ли човек, от скръб отнесен?
И колчем съм посягал за перо,
оставях го — за ваше уж добро —
намирах недостойна свойта песен.
45.
Примамливото подло огледало,
в което взирате се час по час,
държи ви в плен, но чрез самата вас,
на прелестта ви дивен облик дало.
Заради него съм нещастен аз,
с измами, с козни ви е повлияло:
аз вън, на прага, със сърце примряло,
а вие вътре — царствена, без власт.
Не бях в сърцето ви аз пуснал корен,
така че огледалото надви —
превърна ви в кокетка с нрав престорен.
Но участта на Нарцис си спомнете —
да станеш цвят! Ужасно е, уви,
сред бурени да бъдеш дивно цвете.
61.
Благословени — час, и ден, и лето
господне, място, време — о, мигът,
когато две очи да ме пленят
успяха — и примря сърцето клето;
и тоя сладък стон — за първи път! —
преди да разбере дори сърцето,
лъка звънтящ на хлапето проклето,
стрелата му, забита в мойта гръд;
благословени всичките слова
за нейната възвишена възхвала,
въздишки, сълзи, мъка накипяла;
благословен и листът — за това,
че мога чувствата си да излея
и мислите за нея, все за нея.
107.
Къде да бягам — дивните очи
не ме оставят никъде на мира;
сърцето в свойта крепост се намира,
но тя ще рухне, както си личи.
Да бягам? Но зелените лъчи
пронизват ме — по-остро от рапира.
Петнадесет години… И напира
врагът — на крепостта да се качи.
Лъчите стрелкат се край мен и днес,
замрежват пак очите благосклонни
и виждам все това — зелени клони.
И лавърът е вече лавров лес,
и кара ме Амур, пред мен зареян,
да бродя като Скитникът Евреин.
132.
Ако не е любов, какво е, Боже?
Любов ли е — защо това тегло?
Такова ли горчилото било?
Наслада уж — а остра като нож е!
Защо го търся, щом без него може,
защо роптая, щом не би могло
без вас — о, жива смърт, о, сладко зло?
Не съм ли легнал сам на смъртно ложе?
Блаженство и покруса: завилнели
насрещни ветри, без да знам къде ли
духа ми — жалък члун — ще отнесат;
поредната заблуда ли срази ме,
не вижда бряг спасителен умът
и лете лед съм и жарава — зиме.
© Франческо Петрарка, „Сонети за любовта и смъртта на мадона Лаура”
© Превод от италиански: Кирил Кадийски
AFISH.BG
