ЛУКАС, ОБЪРКАНОСТТА МУ
Там някъде в мътните, мъртви дни Лукас ходеше на много концерти, всичките тези Шопен, Золтан Кодай, Пучиверди, и като се позамисля – Брамс, Бетховен и дори Оторино Респиги в моменти на слабост.
Сега той не ходи изобщо и се задоволява с плочи или радио, или подсвиркване по памет, Менухин и Фридрих Гулда, и Мериан Андерсън, някак си палеолитни работи в тези ускорени времена, но истината е, че на концертите нещата отиваха от зле на по-зле, докато не се стигна до джентълменско споразумение между Лукас, който спря да ходи, и разпоредителите и част от публиката, които спряха да го изхвърлят от залите. На какво се дължеше този спазматичен раздор? Ако го питате, Лукас ще си спомни няколко подробности, например нощта в театър Колон, когато пианист, изпълнявайки бис, се нахвърли с ръце, изпълнени с Хачатурян върху напълно безззащитно пиано, момент от който публиката се възползва да се предаде на истерична криза, размерите на която кореспондираха напълно на грохота, достигнат от изпълнителя във финалния си пристъп, и в този момент виждаме Лукас, търсейки нещо по пода, опипвайки всичко наоколо.
– Загубихте ли нещо, господине? – полюбопитства дамата, между чиито глезени пръстите на Лукас сякаш се размножаваха.
– Музиката, госпожа – казва Лукас, почти секунда преди сенатор Полиятти да го изрита за първи път в задника.
Подобна беше и вечерта в зала “Лидер”, където някаква дама деликатно се възползва от пианисимите на Лоте Леман, за да създаде кашляне, достойно да замени тръбите в Тибетски храм, ставайки причина в един миг да се чуе гласът на Лукас, казващ: “Ако кравите можеха да кашлят, кашлицата им би била като на тая”, диагноза, довела до патриотичната намеса на Доктор Чучо Белаустегуи и извличането на Лукас с лице, бършещо пода, до финалното му освобождение на паважа на площад Либертад.
Трудно е да се наслади човек на концерти, когато се случват такива неща, по-добре е да си стоиш вкъщи.
© Превод от испански: Веселин Веселинов
© Електронно списание LiterNet
AFISH.BG
