ИЗОСТАВЕНА
Сега аз вече ще узная
на мъката страната
и ще забравя твойта обич,
единствения ми език,
като една река, която
коритото си изоставя.
Защо съкровища докара,
щом ми забрава не донесе?
Излишно ми е вече всичко
и аз самата съм излишна
подобно празнична премяна
за чакан, но несбъднат празник,
дотолкоз, че ми е животът
от първия му ден излишен.
Ти дай ми думите, които
кърмачката не ми е дала.
Ще ги избъбря като луда
до тяхната последна сричка:
от думите „грабеж” и „нищо”
до думите „последни мъки”,
дори в устата да се гърчат
като пребити пепелянки.
Приседнала насред Земята,
любими мой, насред живота,
за да разтворя гръд и вени,
тъй както нар да се обеля,
червеното дърво да срежа
на любилите тебе кости.
Изгарям нашето имане:
стените, покрива, гредите,
изтръгвам с яд една след друга
от теб отваряните порти
и на веселието герана
задръствам с удари на брадва.
Ще запокитя и ще пръсна
събраната от вчера жътва
и меховете с вино тъмно,
ще пусна птиците на воля;
ще срина навеси и плевни
и всички сгради на чифлика,
та пепелището да меря
подир това с ръце безумни.
Ах, как болят и как са скъпи,
как бяха хубави нещата
и не желаят да умират,
и във смъртта си се оплакват,
изкормени и още живи.
Главните чуват и говорят;
изляно, виното ни гледа
и хвръква ятото от птици
като мъгла, разстлана тежко.
Вей, ветре, моят дом да пламне
от борова гора по-буйно;
да рухнат криви и червени
и воденица, и звънарня.
Нощта, от огън озарена,
нощта ми в ден да се превърне!
СОНЕТ ЗА СМЪРТТА
От нишата студена, де мъртъв си положен,
ще те сваля в земята, що слънцето огрява.
Не знаеха мъжете, че тя е мое ложе
и трябва да мечтаем на същото възглаве.
Ще те простра в земята, в прегръдките й неми,
подобно нежна майка детето си заспало,
и като люлка сладка земята ще приеме
изстрадалото твое и потъмняло тяло.
Земя и прах от рози ще сипя мълчалива
и в синкавата мека мъглица на луната
останките ти леки ще се топят пленени.
Ще си отида с песен за свойта мъст красива,
че в този ров потаен на никоя ръката
за твоите бели кости не ще спори със мене!
ИНТИМНО
Сега не стискаш ти ръцете мои.
Ще дойде продължителното време,
когато ще почивам с много прах
и сянка във преплетените пръсти.
И ще речеш: “Не мога
да я обичам аз, защото като жътви
изрониха се бледите й пръсти”.
Сега ти не целуваш моята уста.
Ще дойде оня миг помръкнал,
когато ще лежа сама без устни
върху земята мокра.
И ще речеш: “Обичах я, ала не мога
да я обичам повече сега, когато
не вдъхва мириса на моята целувка”.
И ще се натъжа, като те чуя,
и ще говориш като луд и сляп,
усетил моята ръка на твойто чело,
когато мойте пръсти ще се кършат
и по лицето ти, изпълнено с покруса,
ще слезе моето дихание.
Не ме докосвай. Ще излъжа,
ако река, че ти предавам мойта обич
във тези ми ръце прострени,
във моята уста, във моята шия,
а ти, повярвал, че си я изпил,
ще се измамиш ти като детенце сляпо.
Защото мойта обич не само тоя сноп
корав и прималнял на мойто тяло,
което и от досега на дрехата трепери
и подир всеки полет изостава.
Тя е в целувката, не в мойте устни,
в гласа прекършен, не и във гръдта;
че тя е божи вятър и на две разсича
на тялото ми грозда палав и немирен!
© Превод от испански: Атанас Далчев и Александър Муратов
AFISH.BG
