Задавате си често този въпрос? Това не значи, че сте Кърт Вонегът, нормалните хора обикновено си го задават.
Не сте чели Кърт Вонегът? Ами какво чакате?!
Има писатели, които задължително трябва да се прочетат. Може да не ви хареса, вкусове всякакви, но просто трябва да го прочетете.
Не налагам мнение.
Той определено няма да се понрави на тези, дето парадират с осведоменстта си относно Хорхе Букай и Паулу Коелю, бъркайки кой какво е написал или кой цитат от кого е. Нищо против тези писатели, опазил ме Господ.
Просто отбелязвам, че както за всеки влак си има пътници, за всяка гара си има влак, а вероятно за всяко пристанище – параход, така и за всеки читател си има набор от писатели. Всъщност това можем да го обърнем – за всеки писател си има набор от читатели.
Имах един познат, Ясен, който не само беше наясно с Достоевски, но го знаеше наизуст, сериозно, цитираше го по страници и издания – на руски и на български. Вероятно имаше нещо лудичко в него. Най-малкото – налудничаво.
Познавам един литературен критик, който пък знае цели страници от „Мъртви души” и „Есента на патриарха”. Проверявала съм с книгите в ръце – без грешка, дори в пунктуацията. Ако ви кажа, че имам и приятели, които знаят наизуст Кърт Вонегът, няма да ви излъжа.
Всеки луд с номера си.
Първата книга на Вонегът, която излезе в България, си купих от Свищов през есента на 1977 г. – две в едно, „Котешка люлка” и „Закуска за шампиони”. На корицата й, под обложката, се мъдреше гениалното изречение „Не трябва да сте луд, за да работите при нас, но определено помага.” А авторът беше изписан Курт Вонегът.
„Котешка люлка” я глътнах на един дъх, четяхме си я на глас с гаджето между изпълненията на боку мару.
Какво е боку мару?
Ами затова ви казвам да прочете Кърт Вонегът. Няма да ви го преразказвам, я. Всъщност този автор не може да се преразказва. Абе може да прелетиш през сюжета с обяснения от рода на „Значи, брат и сестра са близнаци и като си допрат главите, почват да мислят…” Просто прочетете „Фарс или никога вече самота”, с допиране до която и да е друга глава няма да стане.
Казват, че „Кланица 5” е най-великото му произведение.
Базирано върху реално лично преживяване от ВСВ, през която авторът е минал лично, та даже попаднал още по-лично под бомбардировката на Дрезден. Голяма касапница е било, исторически факт. Само че не мога да ви преразкажа книгата. Трябва да си я прочетете. Да, да, и нея. Амалгама от реални и фантастични неща са произведенията на този писател, който взе, че просто си тръгна от тази земя преди 10 години. Не че живееше на нея. Винаги съм имала чувстото, че беше оставен за малко тук, подхвърли ни парчеца от един пъзел, съдържащ минало, настояще и бъдеще, потри доволно ръце като при добре свършена работа, усмихна се съзаклятнически и хвана следващия косически кораб за там, откъдето беше дошъл.
Просто „Затворникът” стана от своята „Котешка люлка”, изяде последната си „Закуска за шампиони”, прокара ръка по старото „Механично пиано”, обърна гръб на „Майка Нощ”, оправи си „Точния мерник”, „Докато простосмъртните спят”, направи още един „Фокус Бокус” с „Късметът на смотаняка” и ни лиши от перфектния в негово лице „Безплатен консултант”.
Бог да ви поживи, мистър Вонегът, ние от „Кланица 5” ви поздравяваме.
Ние, от фарса, който обитваме, ви благодарим, че след вас – никога вече самота! Та, който не го е направил досега, разтворете поне една от книгите и ще разберете, че да прочетеш Кърт Вонегът безспорно не е задлължително. Но определено помага.
Текст: Маргарита Петкова
И като захранка:
Откъс от романа „Кланица 5” на Кърт Вонегът
“Без съмнение Втората световна война бе направила всички хора много сурови. Започнах да работя в отдел „Информация“ на Дженеръл Електрик в Скенектади, щата Ню Йорк. Станах също доброволен пожарникар в селото Олплъс, където купих първото си жилище. Шефът ми там бе един от най-суровите хора, които човек може да срещне в живота си. По-рано той бил подполковник в Балтимор, където отговарял за информацията. Докато бях в Скенектади, той стана член на Реформираната холандска църква, която е наистина много сурова църква.
Той имаше навик да ме пита понякога подигравателно защо не съм офицер, сякаш бях сторил нещо нередно.
Жена ми и аз бяхме загубили бебешката си мазнинка. Това бяха нашите мършави години. Много мършави ветерани и техните мършави жени бяха наши приятели. Струваше ми се, че най-добрите ветерани в Скенектади, хора добродушни, с най-голямо чувство за хумор, ветерани, които най-много мразеха войната, бяха онези, които наистина бяха воювали.
По това време писах на военновъздушните сили и ги помолих да ми изпратят подробности за нападението на Дрезден, кой е издал заповедта, колко самолета са участвали, защо са го направили, какво са постигнали с него и тъй нататък. Отговори ми един човек, който като мене работеше в отдел „Информация“. Писа, че съжалява, но такъв вид сведения били все още военна тайна.
Прочетох писмото високо на жена си и казах: „Тайна? Боже мой, тайна, за кого?“.
По това време бяхме федералисти за Обединения свят. Не знам какви сме сега. Предполагам – телефонисти. Много говорим по телефона, поне аз, късно нощем.
Няколко седмици след като телефонирах на стария си другар от войната Бърнард В. О’Хеър, наистина отидох да го видя. Трябва да е било през 1964-а или там някъде – по време на Нюйоркското световно изложение. Eheu fugaces labuntur anni.
Казвам се Йон Йонсен. Един млад човек в Истанбул.
Взех със себе си две момиченца – дъщеря ми Нани и нейната най-близка приятелка Алисън Мичъл. Дотогава те не бяха излизали от Кейп Код. Когато стигнахме до една река, трябваше да спрем, та те да могат да постоят край нея, да поразмишляват известно време. Те никога преди не бяха виждали вода в такъв дълъг, тесен и безсолен вид. Реката беше Хъдсън. В нея имаше шарани и ние ги видяхме. Бяха големи като атомни подводници.
Видяхме също водопади – потоци, които скачаха от скалите към долината на Делауер. Имаше много неща да се видят и затова често спирахме, а после ставаше време да тръгваме, винаги става време да тръгваме. Момиченцата бяха облечени с нови бели рокли и обути в нови черни обувки, та непознатите веднага да видят колко са добри момиченца. „Време е да тръгваме, момичета“, казвах аз. И си тръгвахме.”
Превод от английски: Владимир Филипов
AFISH.BG
