Пиесата за щастието свърши.
Оркестърът се стресна, онемя.
Ти ставаш и съзите скришом бършеш.
И ний сме пак на Долната земя.
Ний пак сме ний. Героите в театъра
умират и възкръсват. Ние – с тях.
Изчезнала е само че ръката ти,
която мълком в тъмното държах.
И щастието някъде изчезна –
то излетя из твоята ръка,
завесата го скри във свойта бездна,
удави го човешката река.
А празните ни длани ръкоплескат
и може би затуй не се държат.
Защо завърши нашата пиеса
и лампите прекаснаха сънят?
Защо умрелият актьор разбра, че
те важали и в миг възкръсна пак?
Ти беше тъй прекрсана като плачеш
до рамото ми в оня полумрак!
Ти беше като сянка мимолетна,
в която аз преставах да съм аз.
Сега, когато лампионът светна,
пак двама души станаха от нас.
И, раздвоени, двамата човека
понесоха пак своите съдби.
Добре, че бе дебелата пътека,
безшумно там бастунът се заби.
Добре, че ти вървеше заедно с мене
и без да виждаш, че вървя трикрак,
разбра, че много погледи студени
понявга ни спестява този мрак.
Защото в него всичко зло и грубо
изчезва от човешките лица.
Затуй на тъмно хората се любят –
тъй се превръщат само на сърца.
Дамян Дамянов, “Поема за Щастието”
AFISH.BG
