“Висока и прекалено слаба, тя притежаваше до най-висша степен изкуството да скрива този пропуск на природата просто чрез дрехите, които обличаше. От двете страни на кашмира й, чийто край опираше до земята, се показваха широките волани на копринена рокля, а дебелият маншон, който скриваше ръцете й, притиснати до гърдите, беше заобиколен от така добре нагласени гънки, че и най-придирчивото око не можеше да открие недостатък в контурата на линиите.
Главата беше прелестна и бе обект на особено кокетство. Тя бе съвсем малка и майка й, както би казал дьо Мюсе, като че ли я бе направила такава, за да я извае старателно.
На овал с неописуема грация поставете черни очи и над тях такава чиста дъга на веждите, която изглежда като нарисувана; замрежете тези очи с дълги мигли, които, когато се притварят, хвърлят сянка върху розовите бузи, очертайте малък нос, прав, одухотворен, с леко разширени ноздри от пламенен порив към чувственост, нарисувайте правилна уста, чиито устни прелестно се разтварят и показват млечнобели зъби; оцветете кожата й като онзи нежен мъх, който покрива прасковите, недокоснати от ничия ръка и вие ще получите портрета на тази прелестна глава.
Черните като катран коси, естествено или изкуствено къдрави, бяха разделени над челото на прав път и се спускаха назад, като разкриваха крайчеца на ушите, на които блестяха два диаманта на стойност от четири до пет хиляди франка всеки.
Как бе възможно този бурен живот да оставя на лицето на Маргьорит онова девствено, дори детско изражение, с което то се отличаваше? Принудени сме да установим това, без да го разберем.
Маргьорит притежаваше прекрасен собствен портрет, нарисуван от Видал, единствения човек, чиято четка можеше да я възпроизведе. След нейната смърт имах на разположение за няколко дни този портрет и приликата бе така учудваща, че той ми помогна да дам описанията, за които може би паметта ми нямаше да бъде достатъчна.
Някои от подробностите, разказани в тази глава, научих по-късно, но ги излагам сега, за да не се връщам към тях, когато започна странната история на тази жена.
Маргьорит присъствуваше на всички приеми и прекарваше вечерите си по спектакли или балове. Всеки път, когато се играеше нова пиеса, човек можеше да я види с три неща, от които никога не се разделяше и които заемаха винаги предната част на ложата й в партера: бинокъла й, кесия с бонбони и букет от камелии. През двадесет и пет дни от месеца камелиите бяха бели, а през пет — червени. Никой никога не разбра причината за тази смяна на цветовете, която отбелязвам, без да мога да я обясня. Редовните посетители на театрите, които Маргьорит най-често посещаваше, и нейните приятели бяха също забелязали това. Никога не бяха виждали Маргьорит с други цветя, освен с камелии. Затова при госпожа Баржон, нейната цветарка, бяха я нарекли Дамата с камелиите. И този прякор й бе останал.”
© Превод от френски: Людмила Драганова
Мари Дюплеси – първообразът на Маргьорит Готие
AFISH.BG
