СРЕДНОЩНО НЕЖНО
На Ваня
Ти спиш безпаметна за дневните коварства,
усмихната във своя сън-лъжа…
Аз благославям нощните митарства
на твоята изстрадала душа.
Повярвай на душата ми ревнива –
тя всичко ще отгатне и прости.
Знам, че наяве ти не си щастлива,
на сън поне усмихната бъди.
ОБЩЕСТВЕНО МНЕНИЕ
Каква жена! За миг я зърнеш и ток те удря в слабините.
На сватбата й попът селски три пъти падаше в несвяст.
Мъжете подир тази сватба си понамразиха жените
и до един се поболяха от дяволски мерак и страст.
Жените първи я чумосаха и от жена тя стана кучка.
За нея сториха магия от вълча кост и жълт конец.
Подхвърлиха змия изкормена в дома й, а след тази случка
набиха болния й мъж и го нарекоха скопец.
Не се роди у тях дете след сватбената им година
и селото им върза люлка, изплетена от зла мълва,
че пей не струва, щом е ялова… Мъжът й скоро се помина
и тя, сирак от край незнаен, остана в къщата сама.
Тогава почнаха хвалбите във кръчмата, след три мастики:
„Ах, тази блудница! Ах, тези гърди с къпинови зърна…!”
Тъй нощ след нощ мъжете селски – все донжуановци велики,
един след друг, и ред по ред, преспаха с блудната жена.
Като кокиче сред бодили, между възхита и омраза
живя жената с гнусна слава, разнасяна на шир и длъж,
и днес внезапно се помина… При следствието се оказа,
че тя е девствена, че даже не е докосвана от мъж.
ПРИКАЗКА ЗА ГЛОБУСА
В душите ни тогава тя вървеше като нестинарка…
Тя беше толкова красива, че във неделя в зоопарка
сърните завистно я гледаха, а подлуделите елени
я следваха с очи широко отворени и нажалени…
Омъжи се. Мъжът й после отнесе мъжката ни злоба.
Той беше като нас, но имаше в дома си географски глобус.
Той с този глобус я излъга… И нощем те като туристи
вървяха през полукълбата по мокри самолетни писти,
през снежни степи и савани и през горещи паралели,
препускаха със руска тройка, живяха в хубави хотели;
видяха чудеса световни. Гудбай, бонжур, зи дойче шпрехен –
светът бе малък пъстър глобус, светът тогава беше техен…
Те даже нейде в океана свой остров мъничък откриха.
Животът беше път и вятър… О, Боже, как се промениха!
Сега си имат дом, градина, но сватбеният пръстен драска
като парченце лед онази мечта и първа тяхна ласка
и любовта им се нарича студена кухня и заплата.
Тя носи имена на вещи, тя е ключето за колата…
А в гардероба с тъмен мирис на нафталин, в самия ъгъл
стои прашасал оня глобус, със който беше я излъгал…
Със съпругата си Ваня – “жената със белия шал”
ОДИСЕЙ
Благодаря ти, че си жива! Благодаря ти, че си моя!
За твойто сенчесто присъствие под слънцето и за покоя,
който ръцете ти вълшебни разстилат като облак бял
над ядове и грижи дребни, над страсти и мечти от кал.
Благодаря ти, че отключваш в среднощ, когато позвъня;
че пускаш само мен, а пъдиш вън горестите на деня;
че не поиска всичко, дето на младост бях ти обещал;
че зарад мойта бяла риза продаде черния си шал…
Сълзата ми полусълза е, но под семейната стреха
ти с мен делиш не своя залък – разделяш своята троха.
Какво съм аз! Поет и скитник… Все нейде вятърът го вей,
а ти, нещастна Пенелопа, все чакаш своя Одисей.
Но вместо с куфари, в които подрънква вносен порцелан,
той се завръща с гневна рима във ласката на свойта длан
и уж е с теб, но все пътува незнайно някъде без теб,
а ти тъчеш и разтъкаваш… Какво тъчеш? Навярно креп.
Благодаря ти, че си жива! Жената винаги е кей.
А който няма Пенелопа – не може да е Одисей.
На честването на 70-годишнината си в Свиленград
ОЧИ
На Ваня
С очите на всичките тъжни мъже от квартала,
във който живее жената със белия шал,
те питам защо красотата й, Господи, бяла,
на човека със малката, черна душа си дал?
Защо бяла чайка и гарван в любов съешаваш?
Не го ли попита красотата й ще му трябва ли?
Когато жената със белия шал минава,
край нея, в декември, мирише на цъфнали ябълки.
А той до цъфтежа й нежен върви начумерен,
със слепи очи сякаш крачи, улисан и сам
и топли стотинките в джоба си дяволът черен,
наместо да стопли ръката й бялата там.
Дали е сляп, Господи, или има в очите си трънчета?
Веднъж да се беше поспрял и да беше видял,
че тя сякаш стъпва по бели въздушни хълмчета,
когато върви през света със белия шал.
Не пожелавам жената на ближния – тъй подобава.
Нека той си е брачен стопанин, аз – любовен ратай,
но когато жената със белия шал минава,
извади ми очите, Господи, и му ги дай…
© Ивайло Балабанов
AFISH.BG
