Разхвърлян диксиленд
Слънчасал ден, минута под сурдинка.
Всяко кръчме на края на света е.
Разхвърлян диксиленд между прашинки…
И лятото пак вярва във безкрая.
Една секунда Божие изкуство:
натюрморт с дълга маса и със навес.
И нищо, че сюжетът е напуснат,
тук хората все още отзвучават.
Остава ехо в чаша полупразна,
хлапашка сянка върху късче торта.
И ще се сляга чаканият празник,
а после ще раздигнат натюрморта.
Мигът, загрян, тънее до прозрачно,
а между кларинет, тромбон и туба,
така замайва тромбата на Сачмо,
че в два нюанса минало се губя.
Под навеса притихвам с ум залутан,
ще поседя и после ще отмина.
Но не изцяло и подир минута
ще бъда щрих в разтурена картина.
Ноември
Ноември няма по-желан близнак,
когато е затоплен и разнежен,
защото знаеш, че е кърпена със сняг
жилетката му от гальовна прежда.
Понеже твоят свят ще се стопи,
щом първата снежинка го ожули,
ноември няма брат по-милостив,
ако е още с объл тен на дюли.
Ноември е единствено цитат
от шепоти, отминали в безкрая.
И помни есени, които по халат
и по дълбоки чехли бродят в рая.
А всеки спомен с разлетян сюжет,
догонва те и меко те прегръща,
Гощава те с оттенъци от мед
и те залъгва, че си вече вкъщи.
Че есента е филигранен свят,
във който имаш своя вечна стая
и благ куплет е всеки листопад…
…успееш ли да му забравиш края…
Кришна
Събудих се, а Господ беше прал
и облаците на простора бяха бели.
Дали почистваше дома си преди бал
или планираше морета и недели?
И уж домът му беше още пуст,
а до тавана бе препълнен с пролет,
която всеки вятър знае наизуст
и рецитира между голите тополи.
Предчувствия за балния сезон
си търсеха подслон в ума на Кришна.
И шумолеше в празния салон,
незрима още, роклята на вишна.
Мечтана вероятно във пчелин,
от пчелен сън изпаднала в салона,
бе вишната със пърхащ кринолин,
с парфюм от мед и слънчева корона.
Недосънуван още този сън,
пайети сипе, губи си хастара.
От бала е останал глъхнещ звън
и шепа вишнев цвят на тротоара.
А Кришна, докато пчелите спят,
краде съня им, зида и разтуря.
И се върти край Него този свят
на облаци сапунени мехури…
Господ наесен
А Господ сигурно наесен е дете,
защото есента е детска стая.
Във нея Той отказва да расте
и с топчета от кестен си играе.
Шептящият Му балдахин от клен
на сънища пастелни е привикнал.
Пижамата Му е с щастлив десен
на наедрели, достолепни тикви.
Мъглите са завесите на Бог.
През тях лъчите укротени светят.
Килим от листопад дълбок
тъче си Той и пада в цветовете.
Със благ нюанс на дюлев конфитюр
предзимно боядисва светлината.
Липата люшва – слънчев абажур –
и после попилява й сърцата.
Играе на сладкарски дюкян
с петмез и захаросани бадеми,
с рачел, с канела и със марципан.
Витрината – от сън и старо време.
А Господ сигурно наесен е старик
и темето Му бавно олисява.
Налива от очукан кафеник
кафе със смътен привкус на забрава…
Измисля като за последно този ден
и ябълка във джоба скрива обла.
Усмихва се, въздиша уморен.
Въздишката Му – снегоносен облак…
AFISH.BG
