„Винаги съм смятал, че доблестта е да постигнеш недостижимото, да живееш където не си, да бъдеш по-жив след смъртта, отколкото приживе, накратко, да осъществиш нещо трудно, абсурдно, да преодолееш като пречка самата реалност на света.”
„Това, което според мен поражда дълбокото ми усещане за несъответствие с другите, е, че мнозинството мисли с чувствата си, а аз чувствам с мисълта си… За обикновения човек да чувстваш, значи да живееш, а да мислиш, значи да умееш да живееш… За мен да мислиш, значи да живееш, а да чувстваш, значи просто да подхранваш мисълта.”
„Едни казват, че без надежда животът е невъзможен, други казват, че с надежда животът е празен. Аз днес живея без надежда и без отчаяние, затова за мен той просто е външна картина, включваща и мен, а аз я наблюдавам като представление без завръзка, предназначено само да радва очите – несвързан хоровод, поклащане на листа от вятъра, цветна игра на слънчевата светлина по облаци, пресичане на старинни улици наслуки, през неподходящи точки на града.”
„Живей живота си, нека не те живее той.”
„Боли ме главата и вселената.Физическите болки, по-болезнени от душевните, развиват чрез отражение в духа несъдържащи се в тях трагедии. Предизвикват раздразнение от всичко, което нали е от всичко, не изключва нито една звезда…Боли ме вселената, защото ме боли главата. Но в действителност ме боли не истинската вселена, тази, която съществува, защото не знае, че съществувам, а другата, моята, която ако заровя пръсти в косите, ми внушава усещането, че страда всеки косъм, само за да ми причини страдание.”
„Отлагай всичко.Не бива никога да се върши днес това, което и утре може да не се свърши. А и въобще не е нужно да се върши нещо, било то утре, или днес.”
„Животът може да се чувства като стомашно гадене, съществуването на собствената душа-като мускулна треска. Когато е остро осезаема, безутешността на духа отдалеч залива на вълни тялото и задочно боли.”
„Не знам какво обичам или какво не обичам. Отучих се да обичам, не зная как се обича, забравих вълненията или мислите, по които обикновено се познава, че обичаме или искаме да обичаме. Не знам кой съм или какво съм. Като погребан под срутена стена, лежа под рухналата пустота на цялото мироздание. И тъй вървя по собствените си следи, докато настане нощи ласкавата възможност да бъда различен погали като ветрец начеващото ми раздразнение от себе си.”
„Зора в полето ми действа добре, зора в града добре и зле, и затова ми действа повече от добре. Да, защото пробудената по-голяма надежда има, като всяка надежда далечния и носталгичен привкус на недействителност. Полското утро съществува, градското утро обещава. Едното вдъхва живот, другото поражда мисли. А аз винаги ще чувствам като великите прокълнати, че да мислиш струва повече, отколкото да живееш.”
„Присмехулен зрител на самия себе си, все пак никога не се обезсърчих да наблюдавам живота. И тъй като днес знам предварително, че всяка смътна надежда ще бъде разсеяна, изстрадвам особеното удоволствие да предвкуся отсега разочарованието, примесено с надеждата, както горчиво със сладко придава сладост на сладкото, подчертано от горчивото. Аз съм мрачен стратег, загубил всички битки, който с наслада от замисъла чертае на своите карти подробностите от гибелното си отстъпление в навечерието на всяка една своя битка.”
AFISH.BG
