КЪЩАТА НА МИТНИЧАРЯ
Нима не помниш къщата на митничаря,
увиснала стремглаво над подводните скали?
Тя тъжно те очаква от оная вечер,
когато в нея влезе неспокойният рояк
на твойте мисли.
Години вече вятърът либийски шиба
стените, а смехът ти не е весел;
компасът се завърта полудял, наслуки,
и сметката на заровете не излиза.
Нима не помниш? Трудни времена
отвличат паметта. И нишката се размотава.
Началото й още е в ръцете ми. Но къщата
все по-далеч остава, върху покрива
ръждясалият ветропоказател скърца.
Началото й още е в ръцете ми;
но ти си днес самичка и не дишаш
край мене в тъмнината.
О, тоя бягащ хоризонт, където
понякога се появява светлината
на някой петролоносач. Ала къде е проливът?
Не, ти не помниш къщата на тая моя вечер.
А аз не зная вече нито кой замина
и нито кой от двама ни е изоставен.
© Превод от италиански: Драгомир Петров
На церемонията по връчване на Нобеловата награда, 10.12.1975
БЛЕД, ДА ПЛАДНУВАШ...
Блед, да пладнуваш, в сянката укрит
на някой нажежен градински зид,
да слушаш между тръни изсушени
свирни на кос, на змии шумолене.
Да дебнеш върволиците на мравча челяд
в напуканата почва как пълзят,
червени – ту се сплитата, ту разделят
на малките ръкойки по върхът.
Да гледаш през листата още свеж
как трепка нейде люспесто морето,
додето на жътваарки острият цвъртеж
се носи като удар на чукчета.
И тръгнал в ослепителната светлина,
с почуда тъжна да усещаш във сърцето
как целия живот със свойта тежина
е в следването на една стена,
набучена с парчета отстри от шишета.
Еудженио Монтале и Дино Будзати
ЗА ДА НАМЕРИМ
За да намерим, щастие, към теб пролука,
човек би трябвало по острие да тича.
Ти си светлик, що пред очите ни мъждука,
прояден лед, що под нозете ни се пука:
затуй не те достига, който те обича.
Споходиш ли и проясниш ли ти душите,
от скръб обзети, твойто утро за сърцето
е сладостно като гнездата под стрехите…
Но нищо не теши едно дете, чието
балонче между къщите отлита.
© Превод от италиански: Атанас Далчев и Александър Муратов
AFISH.BG
