„Ако яснотата на мисълта води до бездействие, не ставаше ли тя подозрителна, не прикриваше ли една особено демонична форма на слепота?“
„Музиката – меланхоличната храна за душите на влюбените.“
„Охлювът живее по начина, по който аз искам да живея. Той носи своя дом винаги със себе си.“
С Кристина Пери Роси
„Само ако живее абсурдно човек може да се отърве от цялата тази вечна абсурдност.“
„Човешката история е тъжният резултат от това всеки да се грижи само за себе си.“
„Като цитираме другите, ние цитираме себе си.“
„Много от това, което съм написал, се подрежда под знака на ексцентричността, защото между живеене и писане никога не съм допускал ясна разлика – ако живеейки, успявам да прикрия едно частично участие в моето положение, то не мога да го отрека в онова, което пиша, защото пиша именно тъй като не съм или съм наполовина.”
„Паметта е огледало, което скандално лъже.“
„Аз осъзнах, че търсенето е моят символ, емблемата на тези, които излизат през нощта без нищо в ума, разрушителите на компаси.“
„Ние повече не вярваме, защото е абсурдно. Но трябва да вярваме, именно защото е абсурдно.“
„Суета е да вкараш в историята нещо различно от самата история.“
„От всичките ни чувства надеждата е единственото, което не ни принадлежи. Надеждата принадлежи на живота.“
„Нищо не е по-комично от приемането на сериозността като ценност, която трябва да характеризира цялата важна литература.“
Хулио Кортасар, Карлос Фуентес и Луис Бунюел
„Така си я караха, Пънч и Джуди, привличаха се и се отблъскваха, както и трябва да бъде, ако човек не иска любовта да свърши като картичка или като романс без думи. Но любовта, тази дума…“
„Да излезе, да направи, да приведе в ред не бяха неща, които помагат на човек да заспи. Да приведе в ред, какъв израз. Да направи. Да направи нещо, да направи добро, да направи пиш, да направи така, че да мине времето – действието във всичките му разновидности. Но зад всяко действие има протест, защото всяко действие означава да се излезе от, за да се стигне до, или да се премести нещо, за да бъде то тук, а не там, или да се влезе в онази къща, вместо да не се влиза, или пък да се влезе в другата до нея, тоест във всяко действие има приемане на някаква липса, на нещо, което все още не е направено, но може да бъде направено, мълчалив протест срещу непрестанната очевидност на липсата, на непълнотата, на недостатъчността на настоящето. Да вярваш, че действието може да даде пълнота или че сборът от действия наистина може да е равнозначен на един живот, достоен за това име, бе илюзия на моралист. По-добре беше да се откажеш, защото отказът от действие беше самият протест, а не неговата маска.“
„За моя отвратителен оновавремешен реализъм дава допълнителна представа това, че обикновено намирах монети по улицата, докато се разхождах с леля си, ала най-вече сръчността, с която, след като ги бях откраднал у дова, ги пусках, а пък леля ми гледаше някоя витрина, за да се втурна да ги събирам и да упражнявам непосредствено правото да купувам бонбони. Но пък на леля ми ѝ беше много присъщо фантастичното, понеже никога не намираше необичайно това прекалено често повтаряне и дори споделяше въздбудата от находката и някой бонбон.”
AFISH.BG
