Няма да чета конско. Няма да влизам в ролята на ментор. Изобщо няма да възправям осанка на ревностен блюстител. Просто днес се навършват 100 години, откакто Джейн Остин, авторката на романа „Гордост и предразсъдъци” е в по-добрия, както казват, свят и оттам ни гледа сеирите по темата.
Няма да ви преразказвам романа. Който чел – чел, кой каквото разбрал – разбрал. Аз понякога си разчепквам такива завързани теми – от библейските до съвременните им измерения.
Гордостта е един от седемте смъртни гряха. Същевременно обаче всеки човек би следвало да притежава гордост. Къде се „бият” тогава понятията? Гордостта е грях, когато е в смисъла на горделивост, на суета, на тщеславие, на надменност. Гордостта обаче е добродетел в смисъла на достойнство, на самоуважение, на чест. Елементарно. Да, ама колко тънка е границата – колкото невъзможността камила да мине през иглено ухо. Надявам се, че вече всички знаят, дето не едногърбо или двугърбо животно следва да се провира през дупчицата на иглата, а камила с ударение на последното „а”, която се явява просто нишка, нещо като дебел конец, най-грубо казано. Което не значи, че влизането в Царството небесно на недостойните за него, става от лесно, по-лесно. Но да оставим това за когато му дойде времето. Сега иде реч за гордостта. И дали тя се е превърнала в днешното ни безогледно забързано битие в непотребен и смешен предразсъдък. Много примери всеки от нас би могъл да извади в полза на тезата, че да си горд и непримирим носи само негативи. Превиването на гръбнака в името на хляба, на покрива над главата, на поредното стъпало по кариеристичната стълба, та чак до върха й, където с блеснал поглед можеш да кажеш „Аз съм принц по рождение и боговете са ми братя!”, за съжаление (мое) и повод за удовлетворение (нечие), отдавна не е медицински въпрос. Това гръбначно изкривяване е въпрос на морал.
Но, казах, аз няма да ви го чета. Защото ох, как съм се правила на горда, мислейки си, че направо съм неотразима! Независима, та чак „Женевиев, Вие шествате над нещата”! Накокошинена, с висок гард и вечно вдигнато рамо! Сакън да не покажа слабост, сакън да не се разбере колко съм уязвима, безпомощна, омотана като патка в кълчищата на собствените си чувства. Вярно, мама от дете ми набиваше в главата, че трябва винаги да се държа „на положение”. Много е смешно и старомодно, ама значеше да не се излагам, да не ставам за смях, да правя добро впечатление.
Роптаех, че данък обществено мнение не плащам, обаче понякога плащах за сметка на самата себе си. И до сега не знам дали пък не е било за добро.
На абитуриентския си бал отидох с Училищното си гадже, аз, бе, аз, почти единствена от целия випуск не с кавалер от класа, а с гаджето ми, което беше завършило същата гимназия две години преди мене. Горда, нафукана, „ниц, пък да видите!”, признавам си го. И докато в зала „Универсиада” се тъпчехме всички абитуриента от района под звуците на „Щурците” и помня ли кой точно, в компанията на студени сандвичи и топла бира, той ми подхвърли уж нехайно, но много сериозно, че вече имам пълното право на самостоятелни решения. Аз обаче, много горда от своята самостоятелност, го прекъснах: „Глупости, има ли смисъл да си разваляме приятелството!” Щото нали – няма да ми омекват колената, я!
Години по-късно, защото наистина не си развалихме приятелството и до днес, той ми каза, че ако тогава не съм го отрязала, е щял да ми направи предложение. Нито той беше мистър Дарси, нито аз Лизи, та току-виж бях приела. И кой знае какво бих си причинила или бих си спестила. Впрочем на него също. А Моят човек не пропуска да ми припомня великото ми обяснение, направено на една нощна пейка, докато се прибирахме към неговата квартира. Бях убийствено влюбена, но още по-убийствено се пънех той да не разбере колко съм зависима от него, та докато небрежно прегърнати, защото се притежавахме извън всички човешки предразсъдъци, си говорехме за вселенските неща, аз тръснах, в пристъп хем да му кажа колко… ммм, държа на него, хем да не му покажа хептен ачик-ачик колко съм вътре и с двата крака: „Всъщност си ми близък много повече като приятел, отколкото като мъж”. След което той стана церемониално и каза: „Лека нощ, мойто момиче, извини ме, че ще се прибереш сама”. И си тръгна, моля ви се! А аз с най-гордо вирнатата си глава заизкачвах кошмарните сто и дванайсет стъпала към моята квартира, с единственото желание като стигна горе, да се ритна в задника и да се извъргалям обратно. Където, ако оживея, да продължа да се ритам, да се тъпча и да се разпердушиня окончателно.
Моята гордост се беше сблъскала челно с неговата. Невинните ни суети се бяха счепкали здраво, уязвимите ни надменности си бяха изиграли коронния номер на китайката. Е, призори той почука на прозореца ми и като по-голям и по-умен, се извини, че ме е оставил да се прибирам сама. Замазахме тъпата си горделивост с размазания ми грим, смачкахме нелепите предразсъдъци, че винаги трябва да се държим на положение, между неговата риза и моята нощница. Щото положението трябва да е положително, а положителността изисква достойнството да назоваваш нещата с истинските им имена.
По една или друга причина всеки от нас се пази да си открие картите, емоциите, желанията, целите. Казваш ли каквото мислиш, ставаш уязвим, а ние мъкнем корубите си и гледаме да се сврем на защитена територия. Това не е гордост, а несигурност. Несигурността е плод на предразсъдъци. Достойнството не е предразсъдък, а наличие на здрав разум, честност и уважение към себе си и другите. Останалото е врява и безумство. Но това е друг роман. И не е написан от Джейн Остин.
Маргарита Петкова
AFISH.BG
