Няма да анализирам Молиер, но заглавието на пиесата му е нещо, с което всички сме се срещали. От подправените извинителни бележки в училище, през класиката „Боли ме главата”, та до фалшивите поплаци за помощ в социалните мрежи. Тези последните обикновено са на лични съобщения или по скайп. Не сте ги получили още? О, тия дни сто на сто ще ви посрещнем с „Добре дошъл в клуба!”. Или след месец. Или след година. Но няма как да не ви нацелят. Рисковете на „приятелствата” във виртуалното пространство. И в живота като реалност. Постановките са различни, но основата е еднаква. Пускаш слух, че черна чума те е издебнала и се е впила в теб, но ти си горд и не искаш да притесняваш приятелите си. Приятелите обаче се притесняват, затова са приятели, нали? Кършат пръсти, съпричастни са, споделят под сурдинка с други приятели, които пък се тюхкат пред трети и така концентричните кръгове се разпростират все по-широко и по-съжалително. Но и по-доходоносно. Да, точната дума употребявам. Приятелите събират средства – кой колкото може, 10 лв., 50 лв., 500 лв., капка по капка вир, сълзите им и те като вирове текат, страдат и се тюхкат, по-далечните и те са съпричастни, Боже, такава невярна болест, дайте да дадем, че утре не се знае какво нас ще ни сполети, потичат едни суми, малки, но редовни, с които „обреченият” спасява… стандарта си на живот. Ракията и салатата, сметките и екстрите, всичките тези неща, дето им викаме заробващо ежедневие. Разпищолила си е краката пуснатата в обращение лъжа, тупнала ги е на масата, кръстосани по американски образец, живота си живее на гърба на… смъртта. Тази, дето никого няма да пренебрегне. Скверничко ли ви е? Не ви ли е поне малко гадно? На мен ми се повръща, защото тези случаи се роят и множат, скоро ще достигнат по мащаб телефонните измами. Толкова болно общество сме, че не се и замисляме, дето някой ще се прави на по-болен от другите. И бъркаме в джобовете и портмонетата, вадим стотинки или банкноти, предлагаме помощ за лекари и лекарства, та да сме съпричастни, да помогнем, че утре знае ли се. И го пиша това, защото преди два дни пак ми се случи да ме зоват за помощ трети лица в социалната мрежа, без да знаят, че мнимият болен е терминален периодично от над двайсет години. И че аз го знам. По една случайност съм го приемала в къщата си, хранила съм го и съм го поила, слушала съм горчивите излияния как не случва на партньор в живота, как не може да си намери работа, как е разпродал вече де какво има, за да оцелява и да пребори този пусти живот, сякаш ние лапаме мухи и манна небесна се сипе като златен дъжд катадневно върху нас и близките ни. О, съчувствала съм и съм се опитвала да помогна. Да, когато ми е била подшушната мнимата диагноза първия път, съм останала като гръмната и съм занимавала Господ с безумния въпрос „Защо, бе, Господи?!” На втория път съм вдигнала поглед към небето „Няма ли страх от Теб, Господи?!”, а на третия и четвъртия път вече съм оставила Господ на мира. Дори без християнското „Прости им, Господи, те не знаят какво правят”. Защото знаят. И колкото и да си разпищолва краката с нашето любезно позволение, съпричастие и съучастие, лъжата ще се просне по корем. Отколкото по-високо, толкова по-очевидно. Само дето парите няма да ви върне. Пък и вие сте ги дали от сърце, от душа, от човещина. По-добре да те излъжат, нежели да си мнителен и Тома Неверни, нали? За предпочитане е. Аз съм просто скептична. И когато ми отправят зов за помощ, искам банкова сметка, а не адрес, на който да изпратя 20 лева. Ако ми кажат честно и почтено „Нямам пари за пиене”, хора сме, ще проводя една бутилка, стига да имам възможност. Ама да ме цакат с топлата бира на престъпната измама, разчитайки че за пореден път ще минат между капките… обидно е. Не, на тези хора не им е обидно, че са се свлекли на дъното, за нас, дето ни влекат след себе си, е обидно. Защо ви занимавам с това? За всеки случай. За едно на ум. За да пази Господ. И да й сложа крак. Преди да е стигнала до вас и да сте я приели за чиста монета. Да не плащате с изплаканите си пари ракията и салатката на някой, който си мисли, че светът е длъжен да търпи краката му върху масата си.
Маргарита Петкова
AFISH.BG
