Това произведение се счита за първото с криминална тематика и слага началото на детективския жанр. Разказът и досега е един от образците на жанра, а неговият герой, френския любител на мистерии Огюст Дюпен, се нарежда до Шерлок Холмс на Сър Артър Конан Дойл и Еркюл Поаро на Агата Кристи.
Представяме ви финала на разказа, защото така никога не се прави с криминалните произведения:
“Когато морякът надникнал в стаята, огромното животно държало мадам Л’Ecnane за косата (разпусната, тъй като се е ресала) и подражавайки движенията на бръснар, размахвало бръснача пред лицето й. Дъщерята лежала припаднала на пода. Виковете и съпротивата на старата дама (по време на която била отскубната косата й) променили може би мирните поначало намерения на орангутана и възбудили яростта му. С един единствен решителен замах на мускулестата си лапа той почти отрязал главата й. При вида на кръвта яростта на звяра преминала в изстъпление. Като скърцал със зъби и изпускал мълнии от очите си, той се хвърлил върху тялото на момичето, вкопчил страхотните си нокти в гърлото му и стискал, докато то не издъхнало. Озъртайки се с див поглед, очите му в този момент попаднали върху мяркащото се над самата табла на леглото сковано от ужас лице на неговия господар. Яростта на звяра, който без съмнение още помнел страшния камшик, мигновено се сменила със страх. Чувствувайки, че заслужава наказание, орангутанът, изглежда решил да скрие кървавите си деяния и се замятал панически из стаята, прекатурвал и чупел мебелите по пътя си и накрая смъкнал завивките и дюшека от леглото. Най-сетне сграбчил първо тялото на дъщерята и го натикал нагоре в комина, където после го и намерили, а тялото на старицатa изхвърлил веднага след това през прозореца с главата надолу.
Когато маймуната доближила прозореца с обезобразения си товар, морякът просто примрял и не толкова слязъл, колкото се смъкнал надолу по гръмоотвода и побягнал към дома си, изпълнен със страх от последиците на това клане, като в ужаса си изоставил с радост всички грижи за по-нататъшната съдба на орангутана. Думите, които чула изкачващата се по стълбите група, били ужасените възклицания на потресения французин, примесени със злобното бръщолевене на звяра.
Едва ли има какво повече да прибавя. Орангутанът избягал от спалнята по гръмоотвода малко преди разбиването на вратата. Изглежда, при преминаването си през прозореца го е затворил. Маймуната впоследствие бе уловена от самия моряк, който получи много пари за нея от Jardin des Plantes. Льо Бон веднага бе освободен, след като се явихме в бюрото на префекта на полицията и разказахме всичко (с някои допълнителни коментарии от страна на Дюпен). Добре разположеният към моя приятел чиновник не можа обаче да прикрие своето разочарование от обрата на нещата и дори пусна две-три саркастични забележки за проявите на разни лица, които се бъркали в неговите работи.
— Нека си говори — каза Дюпен, който не сметна за необходимо дори да му отвърне. — Нека си излее яда, това ще успокои съвестта му. На мене ми стига, че победих противника на собствената му територия. Впрочем той напразно се учудва, че загадката не му се е удала; право да си кажа, нашият приятел префектът е прекалено хитър, за да вникне в същината на нещата. Цялата му премъдрост е повърхностна. Той има само глава без тяло, както изобразяват богиня Лаверна, или в най-добрия случай, с глава и гръб като треската. В края на краищата бива си го. Особено ме възхищава ловкостта, с която този лицемер си е спечелил име на голям умник, имам предвид неговия маниер „de nier се qui est, et d’expliquer се qui n’est pas“*.”
*Да отрича това, което е, и да обяснява онова, което не съществува (фр.) Жан-Жак Русо — „Новата Елоиза“ (б. пр.)
Превод от английски: Борис Дамянов
AFISH.BG
