Днес всички сме патриоти. Отечество мило любим, празнуваме неговото Освобождение, развяваме трибагреника, поднасяме венци и китки пред паметниците на героите, водим децата си да видят Самарското знаме, някои произнасят речи, повечето ги слушаме, дружно коленичим в едноминутно мълчание, а социалната мрежа прелива от патриотични картинки, колажи и песни. Днес всички сме патриоти. Тоест днес всички обичаме България. Родината си обичаме. Вчера я псувахме, утре ще я мразим пак. Така сме устроени. Приемаме всичко лично. Вместо смърт на тирана, крещим смърт на съответния министър, директор и началник. Или на комшията дето е паркирал на нашето място пред блока. Наум си крещим. Проклетисваме клетата майка България, че ражда такива нефелни синове и щерки, дето ни късат нервите. В същото време други българи крещят наум срещу нас самите. Де отиде патриотизмът? И аз това питам. Убедена съм, че сме патриоти не само в празничните дни. Но прахът на делниците похлупва със сивия си отенък житието ни и патриотизмът се отдръпва някъде встрани между будката за вестници, кафенето и боклукчийските кофи. Което не значи, че не съществува. Просто хората носят обичта към родината си в сърцата си, с такова са мляко закърмени, с такива ценности за израсли. Не ми опонирайте, че тези ценности отдавна са обезценени и че майките не кърмят, няма да хване дикиш. Не ми сочете лозунга “Обичам страната си, мразя държавата”, неведнъж съм го крещяла наум. Толкова силно, та да разбера, че обичам е по-силно от мразя. Не тържествувайте колко милиона българи се изнесоха по други страни и други народи – това не е въпрос на патриотизъм, а на икономическа принуда. Животът винаги е бил трудна работа. Това, че ще бъде по-хубав от песен е просто поетична метафора. Но че може да е по-подреден, може. И с гол патриотизъм тая подредба не става. Още по-малко става с патриотарство. Така ги деля аз празничните и делничните прояви на родолюбие. Тази си е нашенската дума, която лека-полека излиза от употреба. И тя като думата Родина, явно носи някаква отрицателна конотация, според някакви временни служители в някакви министерства. Е тия служители, техните началници и началниците на началниците, ще видите в първите редици на празничните шествия. Те са патриоти за един ден. За пред камерите. Те си дават душата за родина и свобода, както е писал поетът, но не своята, нали знаете – народната душа. Те правят най-широки кръстове в храмовете по време на празничните литургии, защото “и черквата й търговия”. Те дават мило и драго да струват добро, “само знайте, за парата…”, тъй де, за парата е всичкият патриотизъм. Разменна монета е. Останалите сме простите патриоти. Просто родолюбците. Ежедневните и обикновените. Дето и в най-отдалеченото в света място, сме сложили на хладилника си магнитче с паметника на Шипка, запържваме мексикански боб по бабината рецепта, кътаме шише гроздова и ревем, колчем чуем Дунавското хоро на Дико Илиев. А местните патриоти правят подписки да сменят “Мила Родино!”, че носел химнът ни нездрава конотация. Видяхте ли разликата? Всъщност вие тая разлика си я знаете и я правите. Патриотизмът не е в показността и помпозността. Да обичаш родината си е същото като да обичаш родителите си и децата си. Не подлежи на обяснения. Не се степенува. Празничните дрехи и слова изразяват само уважение към празника. Сърцата ни и под дрипите туптят за България по същия начин, както и под новата премяна, маркова или не. Там е мястото на родината, там са нейните празници и делници – в сърцата ни. Другото е парлама. Днес празнуват сърцата на всички, които са българи не само по кръв и месторождение, а по родова принадлежност. Освобождението на Родината си празнуват. И ми прави впечатление, че със всяка изминала година, все по-многобройни и по-автентично родолюбиви са тези тържества. Буден ни е народът, не смейте да го хулите. Дълга работа е делничното родолюбие – от люлката до гроба и по-нататък през поколенията. Тази делничност няма да я заслепите с казионна заря, казионно поднасяне на венци и казионни речи. Тази любородна искра трепти в сърцето на всеки обикновен българин. Дори да обявите думата сърце за носеща нездрава конотация, сърцата ни български няма как нито да изтръгнете, нито да заглушите ударите им, нито да ги купите с чужда конвертируема валута. Всяко стадо си има мърша. Всяко поколение си има своята криворазбрана цивилизация. Но кръвта вода не става, може само тук-таме да се разводни, ала времето отсява зърното от плявата. Не съм ги измислила аз тези народни умотворения, от памтивека са. Значи не можеш да ги оспориш или обориш. Празник е днес, голям празник, български празник! Честит да ни е, Родолюбци! Да живей България!
Маргарита Петкова
AFISH.BG