Бразилската действителност и душевност буквално оживяват в произведенията на Амаду, където фолклорът се преплита с фантазията, а колоритните персонажи са винаги очарователни. Самият автор казва за себе си: “Моите книги са изтъкани от мириса, вкуса и кръвта на страната ми. Аз съм тълкувател на бразилския живот.”
Произведенията на Жоржи Амаду са преведени на повече от четиридесет езика в над петдесет държави, включително и у нас. През 1931 година, когато публикуват първия му роман, Амаду е едва осемнадесетгодишен. Няколко години по-късно се появява и втората му книга, която повтаря успеха на първата.
В периода между 1941 и 1942 година Амаду е принуден да живее в изгнание. Когато се завръща в Бразилия, в живота му настъпват много промени. Само за няколко години той се развежда с първата си съпруга, избран е за депутат и се жени повторно, този път за писателката Зелия Гатаи. През 1947 година Амаду отново e принуден да напусне родната си страна и заминава за Франция. Именно там попада сред личности като Сартр, Арагон и Пикасо. Срещи, които оказват сериозно влияние върху начина му на мислене.
Въпреки това, преди да се оттегли от политическия живот, минават още десет години, през които писателят живее във Франция и Чехословакия, пътува до Съветския съюз и получава Сталинска награда за мир. След като се завръща в Бразилия, Амаду изоставя политиката и през 1958 година издава едно от най-значимите си произведения – “Габриела, карамфил и канела”.
Произведенията на Амаду често са екранизирани и адаптирани за сцена, а един от най-ярките филми по негов роман е “Дона Флор и нейните двама съпрузи”. Едноименният роман всъщност вдъхновява повече от една екранизация. В първата от тях главната роля е поверена на Соня Брага.
Сред заглавията, които не можем да не споменем, попада и “Старите моряци”. Ярък, забавен и завладяващ разказ за Бразилия, за морето и за един малък град, в който може да се случи всичко. Например един уважаван и почтен човек, член на приличното общество, внезапно да избере да промени напълно начина си живот.
И от пример за подражание да се превърне в срам за семейството си, скитник и дребен мошеник. При това без дори да се опита да се върне назад и да прикрие собственото си задоволство от тази метаморфоза. А когато всички го мислят за умрял, се оказва, че той съвсем не е приключил с изненадите.
Амаду майсторски преплита реалност и мистика и за пореден път улавя неповторимата и изключително характерна атмосфера на мястото, за което разказва, създавайки усещането за един едновременно реален и нереален свят, в който читателите се потапят с удоволствие.
Писателят умира на днешния ден, 6 август, през 2001 година на 88-годишна възраст.
Припомняме си избрани цитати от Жоржи Амаду:
„Светът е такъв – неразбираем и пълен с изненади.“
„Любовта – най-прекрасното и най-ужасното нещо на света.“
„Любовта не се доказва или измерва – тя съществува и това е достатъчно.“
„Любовта е вечна, защото винаги се подновява. Страстите умират, любовта остава.“
„Щастието има нужда да се храни не само със спомени от миналото. Нуждае се и от мечти за бъдещето.“
„Нито дори Бог, който ни е създал, не може да ни избие всички. Бог убива хората един по един, а колкото повече убива, толкова повече хората ще продължат да се раждат, да растат, да се раждат отново, да се смесват и т.н. И никой кучи син няма да ги спре!“
„Нещастието е издръжливо дърво; филиз, набучен в земята, не иска особени грижи, расте, разклонява се, среща се навсякъде. В двора на бедняка, приятелю, нещастието избуява, там не се задържа друго растение. Ако човек няма закалка и здрава кожа, ако няма мазоли отвън и отвътре, безсмислено е да се захваща с боговете, не съществува магия, която да послужи. Още нещо ще ви кажа, но не за да се хваля или да превъзнасям силата на нямащите, а защото това е чистата истина – само беднякът има смелост да понася нещастията и да продължава да живее“ – из „Тереза Батиста, уморена от битки“
„Да харесаш някого е лесно, случва се, когато най-малко очакваш, един поглед, една дума, един жест и огънят лумва, изгаря гърдите и устата; трудно е да се забрави, самотата изяжда човека; любовта не е трън, който се изважда, тумор, който се изтръгва, любовта е непокорна, нестихваща болка, убива отвътре“ – из „Тереза Батиста, уморена от битки“.
„Животът беше хубав – човек трябваше само да го живее.“
AFISH.BG
