Запознанството ни е от онези, които не се планират. Влизаш в едно заведение, представят ви един на друг и знаеш, че вече сте приятели. Имаш чувството, че се познавате вечно. Сега само отново сте се срещнали очи в очи.
Сядам на съседната маса. Сеутя се из богатото меню, за да реша какво ще си поръчам. Не ми се пие алкохол, не ми се експериментира с блюда, които не са ми известни. Обикновено залагам на класиката, тя рядко ме подвежда в избора.
Жената седи на съседната маса и ме наблюдава. Дълбокото в сините ѝ очи ме поглъща изцяло. Може да ми бъде майка. Сплела е прошарената си коса на две плитки – едно пораснало момиче, което продължава да се усмихва. На самия живот. Пуши наргиле и ми се извинява за това. А аз не искам тази картина да спре да се движи пред погледа ми. Жената, която пуши наргиле е жизнено важна за добрата ми кондиция днес.
Говорим си през масата, подхвърляме си разни закачки и в този момент си давам сметка, че никога не можем да познаем вечерта по утрото. Дори вятърът в момента навън е порив на отиващата си есен, която протестира пред идващата зима. Предупреждението на синоптиците се сбъдва, но реалността винаги и различна през прозореца.
Една жена, преживяла и силата, и страха, и радостта и голямата си любов… Чака да направя избора си, а аз вече знам в случая, че изобщо не е важно какво ще обядвам. Нейното лице става толкова важно за мен, че не искам да си тръгна от заведението. Искам да остана с нея. Да наблюдавам как пуши като в роман на Хемингуей – мъжкото момиче, което има смелостта да се усмихва на този пусти непредвидим живот…
Тя става важна част от целия ми свят. Аз се нуждая от нея така, както от кафето си сутрин и от неотменните си цигари през деня. Оглеждам се в очите ѝ, без да потъвам в тях. Ние се харесахме по подразбиране и няма връщане назад. Синьо, което привлича завинаги.
Напук на есента, която разхвърля листата на дърветата, се усмихваме един на друг, а аз вече държа в ръцете си чаша вино. Защото приятелите споделят и виното. То също ги свързва колкото целувка, колкото прегръдка или колкото едно съпричастно потупване по изнуреното рамо…
Време е да си тръгна. Не защото имам бърза работа, а защото животът продължава да пее старата си песен, с която несъзнателно се съобразявам. Имам да върша неща, които намирам за важни. Тя също ще трябва да свърши туй-онуй, но вече е попила всяка част от мен – прошарените ми коси, зеленото в очите ми и шала, който отива на времето вън и на панталона, с който съм днес.
Синьо, което води мисълта ми към безкрая, а мен кара да ликувам. Наргиле, което като в ориенталска приказка носи „вина“ за добротата в мен.
Добромир Банев
AFISH.BG
