Жан Кокто е псевдоним на Жан Морис Йожен Клеман. Известният френски поет и драматург, който освен това е и писател, дизайнер, кинодеец и боксов мениджър, известен с екстравагантния си стил и неочакваните си хрумвания, се ражда на 5 юли през 1889 г. в село Мезон Лафит Ивелин до Париж. Расте в състоятелното и многобройно семейство на адвокат, художник-любител, който се самоубива когато бъдещият писател е едва 9-годишен.
На 15-годишна възраст Жан напуска родния дом. Известно време учи в лицея в Кондорсе. Не получава систематично образование. Към средата на 1910 г. се присъединява към художествените кръгове на Париж, където се запознава с Марсел Пруст, Андре Жид, Сергей Дягилев, Пабло Пикасо, Ерик Сати, а по-късно се сближава с Жан Маре и Едит Пиаф. По време на Първата световна война е доброволец, санитар в полева болница, но участва активно в боевете. У дома се връща през 1915-а. По време на Втората световна война открито симпатизира на нацистките окупатори и на самия Хитлер. Пише стихове от 1906 г., но дебютира с поетичния сборник „Лампата на Аладин” (1908). Следват „Лекомисленият принц” (1910), „Танцът на Софокъл” (1912), „Потомък” (1919), „Стихове” (1920), „Сватба на Айфеловата кула” (1921), „Речник” (1922), „Опера” (1927) „Алегория” (1941), „Леона” (1945), „Разпятие” (1946), „Гръцкият ритъм” (1951).
Автор е на текстовете на балетните спектакли „Синият Господ” (1912), „Парад” (1917), на либретото на операта-оратория на Стравински „Едип цар” (1928), „Юношата и Смъртта” по Бах (1946) и „Федра” по Орик (1950). Изявява се и като скулптор и актьор. Написал е пиеси, които досега се поставят на сцените по цял свят: „Антигона” (1922), „Орфей” (1926), „Човешкият глас” (1930), „Адската машина” (1934), „Едип цар” (1937) и др. Написал е книгите „Петелът и Арлекин” (1918, есеистичен манифест на авангардистите), „Тома самозванеца” (роман, 1923), „Призив към ред” (литературно-критически есета, 1926), „Ужасните деца” (роман, 1929), „Опиум” (поетичен дневник, 1930), „Бремето на битието” (1947), „Моите свещени чудовища” (1979). Година преди смъртта си издава поемата „Реквием” (1962). Филми: „Кръвта на поета” (1930), „Красавицата и звяра” (1946), „Двуглавият орел” (1948), „Ужасните родители” (1948) „Орфей” (1950), „Завещанието на Орфей” (1959), „Тома самозванеца” (1965).
Член е на Френската академия и на Кралската академия на Белгия (1955). Командор на ордена на Почетния легион. Член на Академията „Маларме”, на много национални Академии по света. Почетен президент на кинофестривала в Кан, на Академията за джаз и др. През август 1963 г. заснема последния си 25-минутен филм „Послание на Жан Кокто към 2000 година”. Умира от сърдечен удар на 11 октомври през 1963 г. в в Мили ла Форе, където е и погребан.
Представяме ви избрани цитати на Жан Кокто:
„Най-красивите рокли се носят, за да бъдат съблечени.“
„Изгубих седем добри приятели, което значи, че Бог се е смилил над мен седем пъти, без да го осъзнавам. Дал ми е приятелство, после ми го е отнел, но ми е изпратил друго.“
„Аз вярвам в късмета: как иначе бихте могли да обясните успеха на тези, които не харесвате.“
„Голямата тактика на жените се състои в това да те накарат да повярваш, че си обичан, когато не те обичат, и да скрият любовта си, когато обичат.“
„За умрелите истинският гроб е в сърцето на живите.“
„Модата е това, което се демодира с времето.“
„Аз знам, че изкуството е съвършено необходимо, макар и да не знам защо.“
„Вундеркиндите като правило са деца на родители с богато въображение.“
„Свърши половината работата, останалата ще се свърши сама.“
„В голям град е възможно повече да видиш, затова пък в малкия – повече да чуеш.“
„Историята е правда, която е станала лъжа. Митът е лъжа, която е станала правда.“
Снимка: letempledelhomme.fr
AFISH.BG
