Никой не може да живее в самота, никой не може да продължи живота си, ако съвестта му е гузна. Докато сме живи, съзнателно или не, нараняваме хора. Грешни идваме на тая земя, но с дните разбираме смисъла на опрощението.
Днес е Черешова задушница. В храмовете се изнасят заупокойни свети литургии, на гробовете се правят панахиди за спасение на душите, „отминали от тоя свят“. Като добри християни, посещаваме гробовете на близките си, за да ги почистим и прекадим, да ги прелеем с вода и вино, да запалим свещ и да раздадем жито, хляб, почитайки паметта на хора, които сме обичали и които не можем да прежалим в сърцето си. Раздаваме и череши – най-сладостните плодове по това време на годината, дали името на празника.
Само времето има привилегията да забравя. Ако човек обрича на забрава своето минало и онези, които са го обичали, той само съществува. Животът изисква памет. Затова днес в купата с черешите е и надеждата, че входът на Царството небесно в невидимия свят – на рая, е отворен. Затова са всичките молитви.
На Петдесетница са дадени даровете на Светия Дух, които очистват от всяка сквернота. Преди този ден и на самия него всички се молим усърдно, за да освободим душите си от оковите на неканените нашественици като завист, злоба, жестокост и ненавист. Очистим ли себе си от лошото, напусналите този свят със сигурност ще се усмихнат отвъд.
Спомняте ли си разказа „Задушница“ на Елин Пелин? В него църковният празник на мъртвите служи за фон на действието. Елин Пелин внушава идеята, че живите почти не живеят, а просто съществуват в тази грешна земя. Разказвачът набляга на факта, че българинът не обича самотата. Това става причина Станчо и Стоилка да се съберат в едно семейство, да обединят „неволите си и децата си” и заедно да посрещат житейските проблеми и дребните радости в сивото ежедневие на живота. Хората не могат да живеят без да се обичат. Любовта им дава сили да понасят по-леко несгодите.
Докато сме живи, всички намираме начин да оцеляваме – така, както правят черешите след убийствените градушки. Добротата и смирението ни карат да усещаме, че живеем.
Нека Бог прибере душите на всички покойници, а на нас, живите – да прости, ако може.
Добромир Банев, AFISH.BG
