114 години от рождението на Вапцаров
Никола Йонков Вапцаров, поетът на морето и машините, се ражда под най-високия връх на Пирин в Банско на 7 декември през 1909 година. Баща му Йонко Вапцаров на младини, през 1903 и 1912 г., заедно с поета Пейо Яворов, участва в борбата за свобода на още поробения по това време македонски край. Майката Елена, културна и образована жена, възпитава децата си в любов към труда, знанието и родината. От нея бъдещият поет е наследил интереса към литературата.
Ученическите години на Никола Вапцаров протичат в трагичните бедни дни след Първата световна война. От 1924 г. до 1926 г. учи в Разложката гимназия. Увлечението му по литературата вече е сериозно и в ученическия вестник “Борба” излиза първото му напечатано стихотворение “Към светли идеали”. Мечтае да завърши пълния курс на гимназията и да следва литература, но по настояване на властния си баща през есента на 1926 г. постъпва в Морското машинно училище във Варна, което завършва през 1932 г. От суровия казармен режим там търси спасение в любимите книги. Участва в рецитали и театрални постановки, започва да пише системно стихотворения и да ги печата в тогавашните младежки издания. Морското училище събужда у възторжения поклонник на Пирин планина и друга страст – към морето и машините.
След завършване на училището Вапцаров работи като огняр и по–късно като машинен техник във фабриката “Българска горска индустрия” в с. Кочериново. Участва в театрална трупа и се бори за интересите на работниците. През 1934 година сключва брак с Бойка Вапцарова и след като е уволнен от фабриката, се премества със семейството си в София през 1936 година.
През юли умира седеммесечният му син Йонко. От ноември 1938 година е назначен като техник в Държавния екарисаж. В годините 1938-1939 са написани някои от най-хубавите му творби. През януари 1940 г. успява да издаде единствената си стихосбирка “Моторни песни”.
Веднага след 22 юни 1941 г. – нападението на фашистка Германия – БКП мобилизира силите си за въоръжена борба. Вапцаров приема да участва в нелегална дейност като помощник на Цвятко Радойнов във Военната комисия на ЦК на БКП.
На 4 март 1942 г. домът му в София е обискиран и поетът е арестуван. Срещу него е повдигнато обвинение по чл.3 и чл. 16 от ЗЗД. На 23 юли същата година в тунела – стрелбище на Школата за запасни офицери в София заедно с други комунисти Никола Вапцаров посреща куршумите на палачите. През 1952 г. поетът получава посмъртно почетната премия на мира.
“Аз съм сигурна, че още дълго време подрастващите поколения ще черпят от неговата поезия духовна чистота, дълбок и действен хуманизъм и нравствена сила”, казва за Никола Вапцаров френската авторка Жермен Ив Фарж.
Да почетем паметта на Вапцаров с три негови стихотворения.
ВЯРА
Ето – аз дишам,
работя,
живея
и стихове пиша
(тъй както умея).
С живота под вежди
се гледаме строго
и боря се с него,
доколкото мога.
С живота сме в разпра,
но ти не разбирай,
че мразя живота.
Напротив, напротив! –
Дори да умирам,
живота със грубите
лапи челични
аз пак ще обичам!
Аз пак ще обичам!
Да кажем, сега ми окачат
въжето
и питат:
“Как, искаш ли час да живееш?”
Веднага ще кресна:
“Свалете!
Свалете!
По-скоро свалете
въжето, злодеи!”
За него – Живота –
направил бих всичко. –
Летял бих
със пробна машина в небето,
бих влезнал във взривна
ракета, самичък,
бих търсил
в простора
далечна
планета.
Но все пак ще чувствам
приятния гъдел,
да гледам как
горе
небето синее.
Все пак ще чувствам
приятния гъдел,
че още живея,
че още ще бъда.
Но ето, да кажем,
вий вземете, колко? –
пшеничено зърно
от моята вера,
бих ревнал тогава,
бих ревнал от болка
като ранена
в сърцето пантера.
Какво ще остане
от мене тогава? –
Миг след грабежа
ще бъда разнищен.
И още по-ясно,
и още по-право –
миг след грабежа
ще бъда аз нищо.
Може би искате
да я сразите
моята вяра
във дните честити,
моята вяра,
че утре ще бъде
живота по-хубав,
живота по-мъдър?
А как ще щурмувате, моля?
С куршуми?
Не! Неуместно!
Ресто! – Не струва! –
Тя е бронирана
здраво в гърдите
и бронебойни патрони
за нея
няма открити!
Няма открити!
ЗЕМЯ
Тази земя,
по която тъпча сега,
тази земя,
която пролетен вятър пробужда,
тази земя – не е моя земя,
тази земя,
простете, е чужда.
Сутрин тръгвам.
Фабричният път
го задръства
с рубашки
безброя.
Ние сме слети с сърцето,
с умът,
но… земята не чувствам моя.
Над мойта земя
напролет
лъчите
шуртят,
гърмят водопади
от слънце
над мойта
земя.
Ти чувстваш дълбоко
сърцето на земната гръд
и виждаш как с скокове
раснат безбройни цветя.
Над мойта земя
в небето
опира
Пирин.
И мурите в буря
илинденски приказки пеят,
над Охрид лазура е
толкоз просторен и син,
а още надоле
е светлия бряг на Егея.
Спомням си само.
И ето нахлува кръвта
във сърцето, което
топи се от някаква нежност…
Моя страна! Моя прекрасна страна!…
Поена със кръв
и разлюляна
в метежи.
По Беласица телени мрежи…
ПЕСЕН ЗА ЧОВЕКА
Ние спориме
двама със дама
на тема:
“Човекът във новото време”.
А дамата сопната, знаете –
тропа, нервира се,
даже проплаква.
Залива ме с кални потоци
от ропот
и град от словесна
атака.
– Почакайте – казвам, – почакайте,
нека… –
Но тя ме прекъсва сърдито:
– Ах, моля, запрете!
Аз мразя човека.
Не струва той вашта защита.
Аз четох как някой
насякъл с секира,
насякъл сам брат си, човека.
Измил се,
на черква отишъл
подире
и… после му станало леко. –
Смутено потръпнах. И стана ми тежко.
Но аз
понакуцвам
в теория
и рекох полека,
без злоба,
човешки,
да пробвам със тази история. –
Тя, случката, станала в село Могила.
Бащата бил скътал
пари.
Синът ги подушил,
вземал ги насила
и после баща си затрил.
Но в месец, или пък
във седмица само
властта го открила и… съд.
Ала във съдът
не потупват по рамото,
а го осъждат на смърт.
Отвели тогава злодея
злосторен,
затворили този субект.
Но във затвора попаднал на хора
и станал
човек.
Не зная с каква е
закваса заквасен,
не зная и как е
замесен,
но своята участ
от книга по-ясна
му станала с някаква песен.
И после разправял:
“Брей, как се обърках
и ето ти тебе
бесило.
Не стига ти хлеба,
залитнеш
от мъка
и стъпиш в погрешност на гнило.
И чакаш така като скот
в скотобойна,
въртиш се, в очите ти – ножа.
Ех, лошо,
ех, лошо
светът е устроен!
А може, по-иначе може…”
Тогава запявал той
своята песен,
запявал я бавно и тихо
Пред него живота
изплаввал чудесен –
и после
заспивал
усмихнат…
Но в коридора
тихо говорят.
Сетне секунда покой.
Някой полека вратата отворил. –
Хора. Зад тях часовой.
Някой от групата,
плахо и глухо,
казал му:
“Хайде, стани.”
Гледали хората
тъпо и кухо
сивите, влажни стени.
Онзи в леглото
разбрал, че живота
е свършен за него,
и в миг
скочил, избърсал потта от челото
и гледал с див поглед
на бик.
Но лека-полека
човека се сетил –
страхът е без полза,
ще мре.
И някак в душата му
станало светло.
– Да тръгнем ли? – казал.
– Добре.
Той тръгнал. След него
те тръгнали също
и чувствали някакъв хлад.
Войникът си казал:
“Веднъж да се свърши…
Загазил си здравата, брат.”
Във коридора
тихо говорят.
Мрак се в ъглите таи.
Слезнали после на двора,
а горе
вече зората блести.
Човекът погледнал зората,
в която
се къпела с блясък звезда,
и мислел за своята
тежка,
човешка,
жестока,
безока
съдба.
“Тя – моята – свърши…
Ще висна обесен.
Но белким се свършва
със мен?
Животът ще дойде по-хубав
от песен,
по-хубав от пролетен ден…”
Споменал за песен
и нещо се сетил.
В очите му пламък цъфтял.
Усмихнал се топло, широко и светло,
отдръпнал се, после запял.
Как мислите, може би
тука се крие
един истеричен комплекс?
Мислете тъй както си щете,
но вие
грешите, приятелко, днес. –
Човекът спокойно, тъй – дума
след дума
и твърдо редил песента.
Онези го гледали
с поглед безумен,
онези го гледали с страх.
Дори и затвора
треперел позорно,
и мрака ударил на бег.
Усмихнати чули звездите отгоре
и викнали:
“Браво, човек!”
Нататък е ясно. Въжето
изкусно
през шията, после
смъртта.
Но там в разкривените,
в сините устни
напирала пак песента.
И тук започва развръзката, значи.
Как мислиш, читателю, ти? –
Тя, бедната дама, започна да плаче,
започна във транс да крещи:
“Ужасно! Ужасно! – Разказвате,
сякаш
като че там сте били!”…
Какъв ти тук ужас?! –
Той пеел човека. –
Това е прекрасно, нали?
© Никола Й. Вапцаров
Снимка на корицата: Вапцаров (вляво) с жена си Бойка и техен приятел, 1932 г.
AFISH.BG
