Отварям очи по същия начин – трудно. Не мога да кажа, че сънят ме е изпълнил с особен ентусиазъм. Реалността е друга – сутрешен тоалет, трафик от безброй автомобили и полудели хора, които бързат да живеят. И цигари, много цигари.
Днес календарът не предвижда специален празник, но това не е пречка да се чувстваме специални. Човекът е с нагласата, че е значим. Че от него зависи животът.
Вдъхновението го има. Воден от максимата, че да си себе си е тъпо, а да си друг – не върви, аз съм готов да се огледам за новите предизвикателства на деня.
Между забързаните коли интригите заглушават пронизителните клаксони на града, някъде една врата се захлопва завинаги, а нечие малко дете скъсва нервите на родителите си. Отвсякъде брадва. Отвсякъде те дебне апетитът на отчаянието.
Хората, родени със сребърни лъжички в устата, би трябвало празнуват до припадък в панелките на собствените си съмнения. Сънят ликува. Вдъхновението, обаче, не е за всеки. То трудно може да бъде издебнато.
Бързам из пожълтелия есесен град и разбирам, че приспивният сезон не го превръща в по-търпимо място. Улавям се, че през определен интервал леко подскачам и ритмично ситня крачки, за да омилостивя онова вдъхновение, което ще направи сънищата ми от понеделник нататък направо смайващи.
Брадвите обичат дърветата.
Всяко дърво да си знае брадвата.
Трамваят се усмихва, хората в него имат физиономии на убийци и в това противоречие се състои ентусиазмът да празнувам, напук на целия абсурден свят. Музите обичат абсурда. Открай време си падат и по абсента.
Молитвите за абстинентност докарват единствено дъжд.
Инфарктът и инсултът са неизбежни точно толкова, колкото и брадвата на любовта. Любовта привлича изтърканите метафори по време на есен. Моите трудно отварящи се очи са наясно с всичко, което предстои.
Каквото има да става, ще се случи.
Вървя, подскачам на пресекулки по джвакащите плочи на окаяните тротоари и в името на на някой забавен сън дебна подходящото вдъхновение.
Да остана човек е предизвикателство.
Светът наистина е прекрасен – до всяко дърво има по една всеотдайна брадва, а вместо градския шум отеква лекият звън на сребърни лъжички.
Живот като на кино? Живот като живот.
Неделята не е ден за почивка. Тя е само прелюдия към онова, което хем ще се повтаря, хем ще носи надеждата, че всичко ще е по-добре от предишната седмица. „Ние всички сме оптимисти в свят, в който се случват чудеса“, казвам си аз, докато ароматът на печени кестени вещае неизбежността на предстоящата зима. И се сещам за два куплета от моето стихотворение, озаглавено “В понеделник ще е късно”:
…Едни се любят, повечето не.
Неделята е истински коварна,
пред нея всички сме на колене –
от прашна София до синя Варна.
Преди да цъфне люлякът, преди
ръка невинна цвят да си откъсне,
моли се! Яж! Обичай! Не съди!
Защото в понеделник ще е късно.
Стискам брадвата още по-силно. И се усмихвам.
Автор: Добромир Банев
AFISH.BG
