Но когато се видя в огледалото, тя се учуди от лицето си. Никога очите й не бяха изглеждали тъй големи, тъй черни, нито с такава дълбочина. Нещо неуловимо тънко, разляно по цялото й лице, я преобразяваше.
Тя си повтаряше: „Имам любовник, любовник!“, наслаждавайки се от тая мисъл, също както би се наслаждавала от мисълта, че преживява ново съзряване. Значи, ще изпита най-сетне тия любовни радости, тая треска на щастие, които беше се отчаяла да чака. Тя навлизаше в нещо чудесно, дето всичко щеше да бъде страст, унес, опиянение; някаква синкава безкрайност я обграждаше, високите върхове на чувствата искряха под мислите й и делничното й съществуване се мяркаше само далеч, съвсем долу, в мрака, в интервалите между тия висоти.
Тогава тя си спомни героините от книгите, които беше чела, и лиричният легион на тия неверни жени запя в паметта й със сестрински гласове, които я омагьосваха. Тя самата ставаше като действителна част от тоя въображаем свят и осъществяваше дългите мечти на своята младост, като смяташе, че е от оня тип влюбени, на които толкова бе завиждала. От друга страна, Ема изпитваше и задоволство от отмъщение. Малко ли беше страдала? Но сега тя тържествуваше и дълго сдържаната любов бликаше цяла в радостен кипеж. Тя й се наслаждаваше без угризения, без безпокойство, без смут.
© Превод от френски: Константин Константинов
AFISH.BG