Творецът винаги е самотен. Но само в категориите на социума. Защото Творецът е в обятията на Вселената от образи, които се роят в главата му, нюанси, багри, дървета, светлини, звезди. Светът му е пренаселен и иска, настоява, да се излее в думи, цветове или тонове. Затова Творецът трябва да бъде оставен да говори с произведенията си, които след последния щрих вече принадлежат на Света.
Изкуствоведите делят творчеството му на два периода – преди и след тежкия инсулт. Първият период характеризират със стилови влияния, типични за холандската живопис от XVI-XVII в. Вторият период се отличава с експресивен маниер на живописване, съчетан с приказни, често символични образи и композиции от селския бит.
Първият период е периодът на дясната му ръка, а вторият (защото талантът винаги търси път), на лявата, след частичната парализа на дясната.
“След боледуването той много бързо промени тоновете на картините си. Взе да предпочита по-светлите: охрата, жълтото, червеното – веселите бои. Когато беше здрав, той рисуваше по-тъмни картини, понякога дори в кални тонове, докато сега палитрата му се изчисти, стана светла, искряща”, разказва съпругата му Цена.
Именно тя е жената, която месеци наред му е разказвала кратки приказчици – като на малко дете, да не го измори. Същата, която го подкрепя в часовете на отчаяние, и му дава кураж.
Големият наш художник Цанко Лавренов, негов верен приятел до края на дните му, смята, че “вече не остава и следа от стилизацията, нито от загладената техника на фактурата”. Казано популярно, изчезнало е онова, което е натрупано с годините в академията, и сега той рисува “на чисто”. Като дете, което има дарба да рисува, но и знае как да рисува. Като порасло дете.
Златю Бояджиев „Село Брезово“
„След време критиците ще говорят за втори период от творчеството му, ще обсъждат с много думи отликите от първия му период, когато художникът е бил здрав и силен, ще се дивят на човешките възможности при толкова много загуби на здраве. Онези, които са по-навътре в материята, ще установят, че Злати изоставя симетрията и всички академични правила, за да се радва на художествения си произвол, подчинен на усета му за красота. Мнозина ще забележат, че той рисува с “неудържима фантазия” и взетото от действителността е смесено с фантастичното и причудливото в една малко странна, но приемлива хармония.
Неговите нови картини наподобяват приказки, разказани от вълшебник…
Промяната не е само в тоналността на рисунките му, тя е и във философията на изразеното. Онзи “разказвач на багри от селския бит” вече го няма, на негово място се е настанил философът, изразителят на сложни впечатления с езика на четката (като сполучлив заместител на езика на думите). Невъзможността да общува словесно е намерила компенсация и той показва потоци от художествени идеи“, пише пък Цветан Северски.
Преди 41 години на днешния ден Златю Бояджиев напуска нашия суетен свят. Но картините му продължават да говорят – на своя език и според мярата на очите и сърцата, които ги гледат. И този „разговор“ е безкраен…
Именно през първия си период той създава най-ценните си платна, като повечето от тях днес са в големите държавни музеи.
Това е висока европейска живопис приложена към нашата действителност, пишат критиците. Сякаш някой от най-големите европейски художници е ходил по нашите земи и е рисувал българския бит, допълват още оценките си специалистит.
През 1939 г. Бояджиев предприема интересно пътуване до Италия, което се отразява на творчеството му. Там той се запознава с предренесансовото и ренесансовото изкуство.
Златю Бояджиев, фото-архив Тодор Славчев
През първия период художникът използва класическата иконописна техника, което се вижда в картината му „Диптих”, в други творби прилага експресивна техника, а картините от Брезовския цикъл са под влиянието на холандската живопис от 16-17 век.”Брезовски овчари” (1941), “На нивата” (1943)”,Свинарка” (НХГ 1945), “Мини Перник” (1945), “Бригадири” (1947) и др.
Портретите на Златю Бояджиев се отличават с точен и стегнат рисунък, плътна моделировка на формите и дълбоко вникване в характера на портретувания: “Портрет на бащата на художника” (1940), “Майката иа художника” (1940), “Семеен портрет” (1941), “Портрет на младо момиче” (1941) и др. Повечето от произведенията му от този период са собственост на големите музеи и почти не се появяват на пазара: “Брезовски овчари” (1941), “На нивата” (1943)”,Свинарка”, “Мини Перник” (1945), “Бригадири” (1947) и др. Най-много картини на Златю Бояджиев (71) има в Галерия Златю Бояджиев в Стария Пловдив.
След инсулта Златю Бояджиев дълго време не рисува.
Златю Бояджиев, “Автопортрет на трон”, 1967 г.
Когато започва да живописва с лявата ръка, произведенията му са коренно различни. Създава стотици композиции, портрети и пейзажи с подчертана експресия и драматизъм. Някои от творбите му привличат със своята сюжетна занимателност, други са изпълнени със странни образи, често криещи в себе си символичен смисъл: “Село Брезово” (1959), “Към кланиците”
Златю Бояджиев, “Хипита”, 1968 г.
Златю Бояджиев рисува себе си (в средата) и своите приятели художници Васил Бараков (вляво) и Давид Перец през 1964 г. Картината е от колекцията на Боян Радев.
В началото на 1968 г., с помощта на сина си Георги (също художник), той организира изложба на новите си картини. Впечатлението от изложбата е толкова завладяващо, че пресата за първи път използва определението “златният” Златю.
След 1989 г., картините на Златю Бояджиев стават мания за колекционерите.
AFISH.BG
