“Сега те наближаваха София, дето генералът и щабът му имаха назначение в армията на маршал Мехмед Али. Ала тайното им стремление си оставаше Плевен, обкръжената крепост, дето от месеци вече се водеха упорити сражения. И докато яздеха след файтона, двадесетината щабни офицери, все англичани, от време на време се връщаха на разговора за блокади и контраблокади, а после пак се заслушваха в нескончаемите ловни истории на огромния Фред Барнаби. Старата французойка и пътникът с полуцилиндъра не принадлежаха към тяхната компания. Бяха ги срещнали във влака и тъй като те също отиваха в София, а при това излезе, че пътникът е банкерът барон фон Хирш, собственикът на железопътната линия, по която пътуваха, въпреки обичая си, англичаните с готовност го приеха в своето общество.
– Отивам да изненадам сина си! – обясни старата дама без да я питат и с особена нотка на възмущение. – Какво прави в София? О, той е наш консул! Клетият, има сега голяма нужда от мен, неговата майка!
– Добре познавам сина на госпожа Леге! – каза веднага баронът, който пътуваше във връзка със строежа на железо- пътното продължение. – Преди да стане французки консул, имах честта господин Леге да е мой генерален представител тук… Да, може би ние всички ще трябва да се възползваме от неговите връзки в София!
В Саран бей, последна спирка на железницата, Маргарет Джаксън любезно ги покани във файтона си, а в наетите от тях файтони се настаниха слугите им, секретарят на американката, Чарли, и нейната камериерка Далайла, глуха и грозна като смъртта шотландка, оставена ‘и в наследство от втория ‘и мъж. Беше сив есенен ден, нито топъл, нито студен, един незабележителен с нищо облачен ден в началото на ноември 1877 година, и както току-що каза кореспондентката, еднообразието на местността и обозните коли, които срещаха или застигаха, все по-силно изпъваха нервите.
– Съжалявам, скъпа госпожо Джаксън! – рече с весела ирония генералът. – Дълбокият тил говори само на военния. Но почакайте да отминем София. Озовем ли се зад Балкана… Или не! Погледнете ония пушеци над височината вляво. Видяхте ли ги?
– Руски авангарди?
– Вие пак се шегувате! Тези пожарища разкриват една друга страна на войната, за нея не е зле да се помисли. А и да се пише!
Маргарет се надигна и заоглежда хълма, по който възлизаха. Между голи, разперени дървета вляво се различаваха някакви покриви и над тях мътен пушек.”
Стефан Дичев, „Пътят към София”
AFISH.BG
