“Вървим вчера безцелно с двама приятели из зелените улички на Лозенец (безцелното ходене е най-полезното ходене – проветрява душата), навсякъде мирише на билки, (аз съм градско чедо – кестените ги броя за билка) и докато ходим влачейки крак, мятаме по едно присвито око, я за бежанци, я за някоя случайно изникнала добра месарница в махалата. Такава естествено няма, а циганина от градинката на плошад “Журналист” трудно може да мине за афганистанец, при положение, че знам точно каква чиста норвежка е жена му.
Търсенето само по себе си е една от добрите страни на човешката природа, особено ако вече имаш бъчва и фенерче на iphonе-a.
Но друго искам да кажа, и то е, че явно времето е в пряка корелация с килограмите, а те пък с мислите в главата ти. Колкото повече време, толкова повече килограми, толкова по циклещи съждения.
Щото преди не бе така! Главата бистра, а корема празен. Преди въобще не търсих месарници и гледах на кюфтетата с класовото пренебрежение на метро-веган от южна Франция. Абе преди, всичко беше малко по иначе.
Излезеш си културно следобед, скъсаш културно нервите на съседката от първия етаж, начоплиш семки върху дакела на някоя вързана на кок касиерка от пощата, разбиеш, просто ей така за разкош, един-два тавана в търсене на рециклирани съкровища, а после пък си седнеш като бял човек на пейката в 4-то районно с надеждата, че скоро ще те пуснат, въпреки факта, че преди това си дал фалшив адрес, а мустаците ти от косми на дакел будят съжаление дори в изцъклената фуражка, която работи на “Пропуски”.
Въобще, друго беше едно време. Дръпнеш Марийчето за опашката, а тя ти каже, “Василе, начи, големо лайно си!” А сега ти викат: “Би ли ме оскубал пак, моля?”
Та вървим си вчера с тези двама приятели, търсим месарницата влачейки крак, а в главата единствено кюфтета и свинщина. Душата ни пуста, а в корема меланхолия.
Само 4-то още си е там. Дакела обаче отдавна го няма, таваните ми изглеждат прекалено високо, а кока на касирката още миналата пролет е изправен с преса. Заядливото Марийчето работи от години в БДЖ и едвам крета, а билките по улиците са се превърнали в най-обикновени кестени.
Ех какви месарници имаше преди, каква безцелност…И никакъв глад, само ведро ходене.”
Васил Петев
AFISH.BG
