МОРЕ
Тъй да стоя, море, пред тебе без насита,
там горе в планината умилен,
и твойта синева да ми блести в очите,
да съм богат, от твойто злато осветен.
Да бъде тихо, светло есенно следпладне,
да е след дъжд проливен, поривист,
на слънцето кръгът през облаци грамадни
да се усмихва ослепителен и чист.
Из въздуха да плуват острови скалисти,
брегът да е копринена скала,
над някой кораб чайки да се спускат,
да чезнат в светлосинята вода.
Окъпани в дъжда, на твърда пръст по склона
надолу да се плъзгат в танц красив,
златисти пинии с цъфтящи клони,
да трепкат капки в техните коси.
И да увличат леко към водите ширни
рой снежнобели къщици, а те
сред светлия си танц, красиви и немирни,
да пеят непробудени в съня ми блед.
Тъй да стоя, море, любов безсмъртна моя,
да ти се радвам с поглед овлажнял,
да гледам бъднини в простора зноен,
за мен да са страдания и жал.
Догдето някой ден, лукавке, ти ме вземеш,
в разцъфнали прегръдки ме приспиш,
далеч от този ад на черното ми време
и хора с черни, мъченически съдби.
ЕДИН – ВСИЧКИ
Или съм със всички, или съм един
в тинята човешка, сред простора син,
из морета бурни, в снежен камънак,
от любов обвеян, денем или в мрак.
Славеите слушам в тихи долини
или в снеговете, дето лед звъни,
или съм със лира, лира на поет,
или пък съм с опит, с логика съм вред.
Или съм замаян с вино, или трезв,
или съм в затвора, или съм с криле,
или съм в борбата, или като сляп
бродя сред безброя, унижен и слаб.
От години детски, та до старостта
без умора търся жадно радостта.
В младостта я дирех, днес под небосклон
мрачен с тая жажда чакам те, Харон.
В елементи вечни жаждата гори,
в дребните ни грижи тя е пак дори.
Радост, неуморно те очаквам аз,
в сън поне да чуя твоя светъл глас.
Бих се хвърлил в пропаст, тъмна като ад,
камък бих завързал върху своя врат,
ако ти, Идейо, пламък от звезди,
долу, към земята черна, не блестиш.
О, мрак, в който бият кървави води,
викат милиони плачещи гърди:
„Сам не ще избегнеш собствената смърт,
другите пред тебе щом не се спасят.”
© Превод от гръцки: Божидар Божилов
AFISH.BG
