Среднощното прибиране у дома! Не се озовавах често на реката по тъмно. Никога не ми е харесвало. Нямах усещането, че владея положението. В тъмнината край реката или в гората човек може да бъде сигурен само в онова, което вижда, а дори в лунна вечер не се вижда много. Издадеш ли шум – например топнеш ли веслото във водата – чуваш себе си, все едно е някой друг. Реката и гората присъстват много по-въздействащо от теб самия. Човек се чувства незащитен, натрапник.
Денем – макар цветовете да бяха много бледи и призрачни, а маранята на моменти да напомняше похладен климат – човек можеше да си представи как градът се възстановява и разраства. Представяш си как изкореняват гората, как строят пътища през блата и потоци. Представяш си как земята става част от настоящето: така описа нещата по-късно.
Важната клечка, като визия за “промишлен парк” по протежението на реката, разпрострял се на повече от триста километра. (Обаче всъщност не говореше сериозно, просто му се искаше да се покаже като невиждано голям вълшебник.) Денем обаче човек би повярвал в този блян за бъдещето. Би могъл да си представиш как земята бива благоустроена, как става подходяща за хора като теб самия, точно както малко преди независимостта бяха благоустоили неголеми участъци – днес вече в развалини.
Ако си на реката обаче, нощем беше съвсем различно. Усещаш как земята те връща към нещо много познато, към нещо, което някога си знаел, но си забравил или си пренебрегнал, ала то винаги си е съществувало. Усещаш как земята те връща към онова, което е било преди сто години, към онова, което открай време си е там.
© Превод от английски: Надежда Розова
AFISH.BG
