На 26 септември 1181 година в заможно семейство в град Асизи се ражда Джовани Франческо ди Пиетро Бернардоне. Още в младостта си Франциск се оказва далеч от средата, в която е роден. Промяната в начина му на мислене и в живот е драстична – Франциск загърбва богатството и се обрича на бедност, изразявайки по този начин своята любов към Бог. Сам той се определя като „обвързан в брак с нищетата“.
Основният принцип, който проповядва, е „да нямаш нищо“ и чрез покаяние да се грижиш за душата си. Да живееш по правилата на Евангелието и да проповядваш покаяние – това са основните правила в живота на бъдещият светец на Римо-католическата църква.
През 1209 година Франциск, заедно с дванадесет свои последователи, се явява пред папата в Рим, където моли светият отец да утвърди братството им. Папата приема клетвите им за послушание и така се ражда орденът на братята, наречен по името на водача им – Францискански орден.
Самият Франциск никога не става свещеник; смята се за недостоен за този сан и затова остава до края на дните си дякон. Последователите му наричат себе си „минорити“ от латинската дума за „по-малки”, а в техния случай – “нищи”, хора без собственост и без привързаност към материалното. Между другото, думата „министър“ е сродна с минорит (в латинския и двете произлизат от minus – малко, а думата министър в Древен Рим се използва изключително за хора, изпълняващи длъжности в услуга на другите) – министри се наричали участниците в мисии, разпространяващи из Европа принципите на св. Франциск от Асизи. Последователите му се опитват да проповядват в Северна Африка. Самият Франциск прекарва известно време като мисионер в Египет и Сирия, където – по негови свидетелства – към проповедите му проявява интерес самия султан, но като цяло мисията му е с малък успех.
В по-късни времена мисионерството се превръща в една от основните дейности на францисканския орден.
Лавинообразното присъединяване на последователи към ордена на св. Франциск обаче довежда до известно противоречие между изначалните замисли на Франциск и реалната ситуация. Броят на миноритите поставя под заплаха възвишеният идеал, заради който орденът е създаден. Малко преди смъртта на Франциск папата преобразува братството в монашески орден.
През 1224 година Франциск се разболява. Страда от силни болки в стомаха. Според биографите му, точно през тези последни години от живота си, след като се оттегля от административните задължения в ордена, отдавайки се отново на пътуване и проповеди, чрез болката Франциск изживява най-щастливите си часове.
Появяват се и знаците Господни – св. Франциск е първият човек, познал стигмата – по чудодеен начин по тялото му се появяват рани, на местата, на които Христос получава раните си на Разпятието. След това чудо, обсебен от образа на Христос, Франциск съчинява малко преди смъртта си „Песен за брата Слънце“. Умира на 3 октомври 1226 година в родния си град Асизи. Две години по-късно е канонизиран за светец. Смята се за покровител на Италия и животните.
В чест на светеца са наречени няколко големи града в света – Сан Франциско и Санта Фе, са само два примера. След избирането си на 13 март 2013 година за папа, кардинал Хорхе Берголио приема тронното име Франциск I в памет на светията от Асизи.
Молитвата, съчинена от св. Франциск, звучи така:
Господи, направи ме инструмент
на своя мир, където има омраза,
нека сея любов;
където има рана – милост;
където има съмнение – вяра,
където има отчаяние – надежда,
където има тъма – светлина,
където има тъга – радост.
О, Боже Всемогъщи, дари ме
да не търся утеха, а да утешавам,
да не търся разбиране, а да разбирам,
да не търся обич, а да обичам,
защото когато даваме, получаваме,
и в прошката ни прощават,
и в смъртта се раждаме
за вечен живот.
Заглавна снимка – ephemeris.alcuinus.net; източник: history.nakratko.bg
AFISH.BG
