2.
Най-напред бе всичко в розовата дреха,
биеше сърцето гръмко във гърдите
само като видех вашата врата,
саксофони свиреха, облаци хвърчеха
и тролеят движеше се помежду звездите,
и сънувах всяка нощ твоите уста.
След това писмата. Ах, писмата стари,
писани небрежно сред черновки четири,
с хиляди целувки върху всеки лист,
със цветя безбройни като във хербарий,
с нежни обяснения цели километри,
с послепис и после с послепослепис!
След писмата — помниш ли? — първите ни срещи,
твоите родители, мразещи ме искрено,
бялата ти шапка, белите брези.
И писма отново: „Ще ли разбереш ти?
Не ме пускат вече. Много ми се иска, но…“ —
Строфи и любов и кофи със сълзи.
Помниш как поскърцваха стълбичките дървени.
Помниш как мечтите ни тихо се намериха
в малката ми стаичка, цялата във прах?
Помниш как във всичко мислехме се първи,
а пък все откривахме старата Америка?
Колко много копчета, колко много страх!
Спомняш ли си масичката в „Бивша орхидея“?
Помниш ли пейзажите (морски и планински)?
Помниш как разсмиваха ни стенните рога,
как един до други ний седяхме в нея
и четяхме с трепет книги медицински
и шептяхме бледи: „Ах, ами сега!“
Помниш ли, не помниш ли? Кой те знай къде си,
сигурно ще вземеш оня зъболекар
и ще слушаш свърдела му, и ще си добре.
Помниш ли, не помниш ли? Всичко отиде си.
Като стар часовник, тихо и полека,
любовта в сърцата, изхабена, спре.
Дните се редуваха все едни и същи,
люшкаха се кожените дръжки във трамваите,
никнеха и вехнеха горските треви,
а пък ний се срещахме в слънце и във дъжд и
сменяхме си дрехите, сменяхме си стаите
и веднъж усетихме: нещо не върви!
Празни бяха срещите, глупави — алеите,
стаята ми — хладна, пастите — безвкусни,
и дори ядосващи — стенните рога;
и по жици вече бягаха тролеите,
и сънувах вече други, чужди устни,
а по твойте устни лепнеше тъга.
© Валери Петров
AFISH.BG
