НА ТЕБЕ, СИНЕ
Животът е труден, понякога лош.
Живеем в такива години…
Но ти не бъди със живота на нож,
обичай го, вярвай му, сине!
Главата си дръж нависоко,
дори свикни пред теглото да пееш.
и аз ще ти кажа а ти разбери –
по-весело тъй ще живееш
По-сигурно тъй ще вървиш през света
Защото ще видиш навярно
реки без води и гори без листа,
небе равнодушно и черно.
Слепец ще те води по правия друм
и може би тъй ще се случи,
че някой глупак ще те учи на ум,
клеветник на чест ще те учи.
Ти плюй на това и напред отмини.
За нищо не чакай награда.
Труди се без отдих, търси висини
и никога духом не падай!
С народа бъди до последния дъх.
За него мисли, не забравяй
ни долу в калта, ни на светлия връх,
ни в тежки минути, ни в слава .
И утре, когато потрябва на смърт
да идеш, с врага да се биеш –
иди и падни безпощаден и твърд,
тъй както сме падали ние.
Сред този жесток и нерадостен век
бъди едновременно воин,
и верен приятел, и нежен човек .
Тогава ще бъда спокоен.
© Георги Джагаров
ОТРАЖЕНИЕ
Ти си влюбена в него,
понеже приличал на мене…
Не разбирам.
Съвсем не разбирам.
Това е нелепа шега.
Но те виждам, че тичаш
подир моето отражение,
без да мислиш за мене…
И себе си мразя сега.
Своя вчерашен вид
още днес ще сменя непременно.
Ще потърся назаем
лице с променени черти –
ще си пусна брада,
ще раздавам усмивки на дребно.
Ще съм друг.
А живей с онова отражение ти.
Беловата ще скъсам!
Ще зачеркна на кръст оригинала!
На шегата нелепа
ще видиш финала нелеп –
ще минавам край теб
променен и с душа огрубяла…
И ще търся момиче,
което прилича на теб.
© Георги Константинов
НАЧАЛО НА МЕМОАРИ
Седим с Христос във кухнята,
седим сами
над празните си чаши и над часовете си,
а вечерта отвън отчаяно избухна
без предизвестие.
Отсреща беше зоопаркът, а го нямаше по-късно.
Навярно тигърът-красавец го погълна,
тюленът като топка
завъртя света върху носа си
и преобърна го напълно.
И времената се отляха,
цветовете се размиха,
а ние все така седим и дъвчем механично.
Отвън и вътре става все по-тихо,
чешмата само времето отсича.
И после пак, и после пак,
и пак, и още,
макар нощта да се издънва вън зловещо…
Е, безпросветните, снишени нощи
погаждат ми понякога такива срещи.
И просто нямаме какво един на друг да кажем,
и просто нямам за какво да се помоля,
самичък изпълзявах
по надземните етажи
и сам се спуснах след това надолу.
Земята си е същата, за никого не стига,
обърках горната и долната земя тогава,
сганта ревеше там: “Разпни го!”
и ревна след това:
“Пусни Варава!”
Неверник и обезверен сме тук,
от някоя земя прогонени
а тишината между нас трепти, та чак ще звънне.
А някой ден навярно ще напиша спомени
как чакали сме със самия Божи син да съмне.
© Георги Рупчев
AFISH.BG
