ПОЛЕГАТИ ДЪЖДОВЕ
Валяха полегати дъждове.
Ти прибираше косата ми във шепа.
Като камък бях изваяна от шепота.
А валяха полегати дъждове.
За да не излъжа, аз мълчах.
Даже подозирах, че си с мене.
Отговорих: Не, не е студено.
А валяха полегати дъждове.
Спомням си – внезапно ожаднях.
Камък жаден има ли – не зная.
В тъмнината пихме дълго чая.
А валяха полегати дъждове.
***
“Върни се, Рада” – викаха делфините.
“Не може” – отговаряше брегът.
И виждаше как идва срещу дюните,
наметнал виолетов плащ, студът.
Бях тръгнала. Изпратиха ме всички –
небето, пътищата и денят.
На камъка до нашата вратичка
приседна вместо мен дъждът.
И вместо мене хукна по баирите,
че във сърцето му бях жива аз.
Във оня миг, когато той умираше,
благодарих със неговия глас.
Благодарих на зимата – за огъня.
На лятото – за бялата вода.
И поклоних се доземи на корена.
И му прошепнах: “Пак ще се родя.”
***
Тежат ми твоите години.
Във твоята усмивка ми тежат.
Във погледа. В спокойствието на ръцете.
Солени пластове, незрими планини сега лежат
и пещери със мрак и прилепи – над мене.
Тежат ми твоите години
със зараните и особено със нощите,
с приятелствата, радостта нетрайна,
със самолетите, различните квартири,
където кранът на чешмата все тече
и стенат чехлите на болния съсед. Тежат
от лавицата падащите книги,
пропадналите планове, осъществените старания.
Разпръснатата между тях по пет минути плът.
И пет години обич. Ревност. Отчаяние.
И после – изначална пустота. И – ясност на ума.
И тишина – в сърцето.
***
Да ми запазиш краткият следобед,
опънатия лък на хоризонта,
лъкът на птицата,
лъкът на мойта шия –
като ти трябва, пак да ги откриеш.
Така по стъпалата се изкачвах,
надежди там сънуват – сред тревите,
а над земята кръгла и прозрачна
със завист всички богове прелитат.
От всяко камъче – извита и прекрасна –
като змия – солено мляко пиех,
когато месечината пораснала
на челото ми връзваше магия.
Да ми запазиш слънцето обичано,
че стъпалата ме накараха да слизам.
Не знаеш как тревите ще надничат,
когато слагам хладната си риза.
* * *
На Светлозар Жеков
Някой ще дойде накрая…
Мокри коси.
“Бързах през ада. И рая
в дъжд прекосих.
Колко си стара – ще каже. –
Но те открих.
Колко си млада – ще кажe. –
Цялата – стих.
Хайде.” И вземам любовно
белия шал,
чашата змийска отрова,
милата кал.
“Вчера не беше ли празник?”
“Празник? Нощес…
Ти ме дочака – ще каже. –
Слава и чест.”
О, как мирише небето –
като пръстта.
Колко е топло сърцето,
нежна – плътта.
Кой e прогризал безкрая?
Някакъв кърт?
Някой… И аз ще позная
своята смърт.
***
Сияеше в прозореца луна,
когато те обичах.
И чакаше смъртта над нас,
когато те обичах.
В престилката броеше дни.
С жест тъмен и магичен
остави кана жълт пелин
с три капки от лютиче.
А ти прошепна: Престани.
И просто ме отвлече.
И се издигаха вълни
издън самата вечност.
И като гребен на вълна
се срина моя вопъл.
И мигом се стопи луната
във твоя образ топъл.
Строши се каната пелин
и като дим изтече
в душите ни от плът и дим,
по раменете млечни.
Ще питам своя ангел плах
(от теб така различен):
Защо тогава не умрях,
когато те обичах?
© Рада Александрова, „Луната, вятърът и любовта”
