Вагнер е роден на 22 май 1813 година в Лайпциг, на улица „Брюл“ №3 в еврейския квартал на града. Въпреки това той е етнически немец, девето дете в семейството на полицейския чиновник Карл Фридрих Вагнер и Йохана Розина Вагнер (родена Пец), дъщеря на хлебар. Освен композитор, театрален предприемач, общественик и диригент, известен главно със своите опери (или „музикални драми“, както са наречени по-късно).
За разлика от повечето оперни композитори, Вагнер пише винаги както музиката, така и либретото за своите сценични произведения. Първоначално той си създава репутация като автор от романтичното направление на Вебер и Майербер, но след това извършва революция в операта със своята концепция за „тотално произведение на изкуството“ (Gesamtkunstwerk), синтезиращо поетично, визуално, музикално и драматично изкуство, което прокламира в поредица есета между 1849 и 1852 година. Вагнер реализира тези идеи най-пълноценно в първата половина на цикъла опери „Пръстенът на Нибелунгите“.
Композициите на Вагнер, особено тези от късния му период, са забележителни със своята контрапунктна текстура, богат хроматизъм, хармонии и оркестрация, както и с усложненото използване на лайтмотиви – музикални теми, свързани с определени герои, места или елементи на сюжета. Той е сред пионерите на нововъведения, като крайният хроматизъм и бързото преместване на тоналния център, които оказват силно влияние върху последвалото развитие на класическата музика. Операта му „Тристан и Изолда“ понякога е сочена за начална точка на съвременната музика.
Той е любимият композитор на Хитлер, който смятал, че Вагнеровата музика олицетворява мечтите му за велика нация. Обожанието му било подхранвано от антисемитските възгледи, които Вагнер изразява в свои статии. Една от най-ценните реликви на фюрера е писмо, което получил от зетя на Вагнер Хюстън Стюърт Чембърлейн, в което последния изразява подкрепата си за национализма. Въпреки това петно върху името му до днес поставянето на оперите на Вагнер е чест за всеки оперен театър в света.
Между 1840 – 1847 композиторът подържа връзки с политическата левица. Той е близък със ориентираните към социализма местни националисти, като често се среща с известния диригент и републиканец Аугуст Рьокел и руския анархист Михаил Бакунин. Той е повлиян и от възгледите на Пиер-Жозеф Прудон и Лудвиг Фойербах и играе второстепенна поддържаща роля в Майското въстание в Дрезден през 1849 година, по време на Германската революция. За да избегне арест след потушаването на въстанието, Вагнер напуска страната и отива в Париж, след което се установява в Цюрих, като първоначално живее при приятеля си, композитора Александър Мюлер.
Вагнер ще прекара следващите дванадесет години в изгнание от Германия.
Рихард Вагнер изгражда свой собствен оперен театър – Байройтския фестивален театър, в проекта на който въвежда множество нови елементи. В него са поставени премиерите на „Пръстенът на Нибелунгите“ и „Парсифал“, в него продължават и днес да се изпълняват най-значимите сценични произведения на композитора по време на ежегодния Вагнеров фестивал. В края на живота си Вагнер отново променя възгледите си за относителната тежест на музика и драма в операта и той се връща към по-традиционни форми с произведения като „Нюрнбергските майстори певци“.
До последните му години животът на Вагнер е съпътстван от политически изгнания, бурни любовни връзки, бедност и многократни бягства от кредитори. Спорните му мнения за музиката, драмата и политиката предизвикват чести коментари в последните десетилетия, особено проявите му на антисемитски настроения.
Последствията от идеите на Вагнер могат да се проследят в различни клонове на изкуството на XX век, като влиянието им се разпростира и в области като дирижиране, философия, литература, изобразително изкуство и театър.
Цитати:
Радостта не се намира във вещите. Тя е в нас самите.
Това, което не може да бъде истина за настощият момент от време, не може да бъде и за бъдеще.
Мелодия – единствената форма на музиката; без мелодия музиката е немислима, а музиката и мелодията са неразривни.
Музиката не може да мисли, но тя може да въплъщава мисъл.
Изкуството престава да е изкуство, когато, веднага след като съзнанието ни започне да го възприема като изкуство.
Твореца на художественото произведение на бъдещето е не кой да е, а художник на настоящото време.
AFISH.BG
