Сряда, 05 Октомври 2022
Самото съществуване, самият живот е нещо невероятно. Дар Божи, дар на природата

Самото съществуване, самият живот е нещо невероятно. Дар Божи, дар на природата

„Аз съм човек на надеждата“, казваше самият той за себе си и съветваше да не губим духовността си

„Тази духовност е главната черта, която ни отделя от нашите предшественици в стълбицата на природата. Самото съществуване, самият живот е нещо невероятно. Дар Божи, дар на природата“

 Да си спомним за Рицаря на изящното слово Валери Петров (22 април 1920 – 27 август 2014)

"Надявам се, че ще преодолеем трудностите. Как точно, не мога да кажа. Не съм нито икономист, нито политик, но съм човек на надеждата. Не може да сме свидетели на краха на една нация. Няма да стане тая работа." Думите са изречени назад в годините от повелителя на изящното слово Валери Петров, но днес имаме нужда да ги чуваме отново и отново.

Валери Петров беше човек на надеждата, непоправим оптимист. Казваше, че най-голямо удоволствие му е доставяло да седи в театъра и да слуша как децата се смеят или са в захлас от думите, които изрича актьорът и на които той е автор.

Валери Петров е псевдоним на Валери Нисим Меворах, писал поезия, книги за деца, сценарии за филми, пиеси. Превеждал е от английски, руски и италиански. Записа името си със златни букви в българската литература, завещавайки ни лирични стихове, вълнуващ поглед към детството, любовта и зрелостта, невероятните преводи на произведенията на Шекспир и най-вече своята надежда...

Вписан е в почетния списък на Международния съвет за детска книга заради детската книжка "Пет приказки", номиниран за Нобелова награда.

„Строфи и любов, и кофи със сълзи…”

 

Да си спомним за Валери Петров с две негови стихотворения:

За хвърчащите хора

 

Те не идат от космоса,

те родени са тук,

но сърцата им просто са

по-кристални от звук.

 

и виж, ето ги, литват над балкони с пране,

над калта, над сгурията в двора,

и добре, че се срещат единици поне

от вида на хвърчащите хора!

 

А ний бутаме някак си

и жени ни влекат,

а ний пием коняка си

в битов някакъв кът,

 

и говорим за глупости, важно вирейки нос,

или с израз на снобска умора,

и изобщо стараем се да не става въпрос

за вида на хвърчащите хора.

 

И е вярно, че те не са

от реалния свят,

не се срещат на тениса,

нямат собствен „Фиат“,

 

но защо ли тогава нещо тук ни боли,

щом ги видим да литват в простора –

да не би да ни спомнят, че и ний сме били

от вида на хвърчащите хора?

 Валери Петров

 

Суета сует

 

Тази жажда за слава! До въздишката сетна

човек си остава със душица суетна.

Днес

трима читатели

със чувствителност висша

(тоест

почитатели

на каквото напиша)

на гости ми дойдоха и вместо букет

във дар ми поднесоха един слънчоглед.

Беше толкова хубав – със главата му жълта

неочаквана радост във дома ми нахълта!

Но гостите почнаха: какъв майстор съм бил

и как неподправено при мен бликало чувството,

и как бил съм пробил

свой нов път във изкуството,

модерно по същност, но без отказ от римата,

като формоподдържаща… И тъй дълго и тримата

продължиха с възхвалите в същия дух,

че аз най-накрая съвсем се надух,

тъй че после, останал със подаръка сам,

дълго крачих из стаята, преизпълнен със срам,

и понеже се движех насам и натам,

а жълтата пита

дори не опита

да ме следва със поглед, го обърнах на смях:

нещо може би струвах, но чак слънце не бях…

 

AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)