Вторник, 22 Юни 2021
„И късно — за любов... и пусто — за усмивки...”

„И късно — за любов... и пусто — за усмивки...”

Три схотворения от Яна Язова, Музата със златен трънен венец

ЦИГАНКА

Парцали и клечки по пътя събирам.
По вратите хлопам, изпросвам си хлеб.
Кучетата цял ден с тояги забирам,
а нощем се връщам във своя вертеп —

където пияните просяци хъркат;
крадците си мръсните кражби делят;
убийци кръвта от кърете си търкат
и старци безсънни и болни лежат.

И щом се изтегна на сламата, в смрадни,
окаляни дрипи, сънят ми надвий.
Сънувам аз царски трапези за гладни,
че в сърма и злато пируваме ний.

Пияните просяци принцове стават,
убийците — с чисти и светли лица.
Просякини в коприна блюдата подават
и песните бликват из волни сърца...

И псуват и блъскат... Сънят ми отлита.
Разсъмва се, тръгнали мой царе;
сянка след сянка, във дрипи обвита,
за своето царство — и в тинята мре.

Торбата си грабвам, след тях се повличам,
по вратните прося и сбирам парцали.
Боклуците ровя и в унес надничам
и в замъчни кули и в светнали зали.

С бирени, с цветни стъкла украсявам
коса си и грея с брилянтна коса,
дълбоко замислена, на смет застоявам:
аз чакам царе да ми паднат пред трона.

 

СКРЪБ

Мъждукат газени фенери
във уличната гъста кал.
Нощта във локвите трепери.
Вампир луната е заял.
И просяците с ръце вдървени
фенерите подпират с гръб;
а бедните им мисли спрени,
увиснали на щърбав ръб.
Под хладна светлинка във здрачът
на гола немощ, подир теб
те — просешките мисли плачат:
"Пари ми дай, пари за хлеб!"
— Ех, стига куцахте сакати!
Днес в празник тропахте по мен!
"Ний носим сухите комати
в бордей на кална локва плен.
И просим в пътя си до къщи,
по улици — море — вървим.
На всеки стълб фенер намръщен
ний слабия фитил гасим."
Вървят те — нечовеци бедни.
Вървят — тук плът на вечна скръб.
Фенерите гасят последни,
Подпрели ги със дрипав гръб.
Нощта до портите се спира,
за помощ гледа ме в очи...
А улицата ги разбира
и в хладна тиня си мълчи...
И хукнах аз към теб в тъмите
да скрия празник в твоя праг...
Но в сънен креп мълчат вратите —
И всеки дом е саркофаг.

 

МНОГО КЪСНО

Летяха враните, а подир тях кат птички
се вдигнаха далече горските листа.
Небето стана жълто в миг, а клоните самички
увиснаха кат скелети във черна пустота.

И късно — за любов... и пусто — за усмивки...
тез, що очакваха, умряха от печал.
Заслизаха по урвите, по горските извивки
и вълци, умърлушени във заскрежена кал.

И както бързаха надолу към селата,
облече планината дреха — цяла сняг.
С надвиснал, снежен лоб на пътя падна с гръм скалата —
на пътя, гдето вълците свършиха своя бяг.

Дали е време вече печка да запаля,
че моя старец спи, а зъзне той насън?
Или да ида тихичко с ръка да го погаля,
че, може би, свещеникът го чака вече вън...

© Яна Язова

AFISH.BG

Свързани статии (по етикет)